— Как изглеждаше мъжът, мис Хансен?
— Беше рус, строен и симпатичен. Като че ли малко затворен.
— Значи взе касетите, писмата…
— Пардон. Тях ги открадна. Държахме ги в една кутийка. Картички, които нищо не казват. Няколко реда поздравления. Без адрес.
Уормуотър хвана с ръце главата си и му се стори, че ще полудее. Рус мъж, изчезващи писма, Канада, Австралия… Господи! Какво още?
Бяха вече до вратата, когато Ронълд Кули, воден от вътрешен глас, се усмихна на мис Хансен.
— На какъв език ви говореше русият младеж, мис Хансен?
— Как? Естествено, на датски. Каза, че работи заедно с Ернест и те, датчаните, винаги се поддържат.
Инспекторите се гледаха слисано. Телексите спряха, не изтракваха нито ред повече за изчезнали мъже и жени, отвлечени от неизвестен рус мъж.
Следствието също бе спряло подобно на телексите.
Майкъл Джексън си чистеше пистолета, а Уормуотър нервничеше в очакване да изгърми насреща му.
— Руснаците са, няма съмнение, руснаците са били — каза за кой ли път довереникът на ФБР. — Типът е рус и това е вече доказателство. Руснаците са руси, нали?
— И датчаните са руси — каза Берни.
— О, и те са почти руснаци! Нали са им съседи.
— Както и вие.
— Ние ли? Как така?
— Доколкото знам Съединените щати имат граница с Русия.
Майкъл Джексън се усмихна и продължи да чисти пищова си.
Кули реши вечерта да се върне в театъра и да поеме главната роля в пиесата, която отказа преди два дена.
Берни реши да се върне при мис Хансен и да й зададе един два въпроса от лично естество.
Уормуотър реши да се наспи.
Следствието спря в задънена улица.
На кораба Докато келнерът приготвяше кафето, Лисицата прошепна на Кули:
— Това е капитан Немо!
— Какво?
— Първият. Оня, дето получи пристъп.
Около масата бяха петима. Мис Хауард лежеше в кабината си, засега на чай и бисквити. Опиташе ли се да се изправи на крака, ставаше вир-вода и й се повдигаше.
След закуска излязоха на палубата. Слънцето напичаше, сякаш отиваха все по на юг. Тихо, безмълвно наблюдаваха вълните, когато Лисицата изрече замислено.
— Имам едно особено усещане.
— Аз пък повече — въздъхна Джуди Максуел. — Ама кажете си го!
— Струва ми се, че са малко. Може би само тези, с които се срещнахме досега.
Не отговориха веднага, макар че това вече се въртеше в главата на всеки. Къде са останалите? В машинното? На втория етаж, където им е забранено да слизат? Защо никога никой не се появява на палубата. Сякаш под нозете им се люлееше един призрачен кораб…
— Колко може да са общо? — попита Кули.
— Ами… русият, дето ни отвлече. Капитан Немо I, капитан Немо II и тримата матроси.
— Шестима на един осемнайсетхилядитонен кораб?
— Какво ще стане, ако вдигнем малко гюрултия, примамим едновременно всичките и ги изловим? — изрече възбудено Лисицата.
— Сериозно? — запита Кули. — А ако капитан Немо натисне онова копче?
— Може да е само блъф!
— С акулите не беше блъф! — възпротиви се момичето.
— Каза, че само в един от нас има взривно устройство…
— И ако е във вас?
Лисицата преглътна и замълча.
Еспиноза поклати глава.
— Аз видях как се изпари Коста. Стоеше срещу мен с нож в ръка и след миг вече го нямаше. Що се отнася до мен, не ми се ще да стана на мъгла!
— Ами тогава какво да правим? — ядосваше се Лисицата. — Да си седим със скръстени ръце, докато се разбере какво искат да правят с нас ли?
— Какво друго бихме могли да направим? — сви рамена Еспиноза.
— Поне да разузнаем наоколо!
Кули се замисли.
— Не е лоша идея. Какво ще кажете за една малка нощна разходка?
Вечеряха, качиха се на палубата и гледаха морето. Когато взе да се смрачава, прозвуча предупредителният, подканящ глас на камбаната.
— По дяволите, господа! — прокле Аш. — Искат да ни приберат!
— Откакто ни домъкнаха тук, не съм виждала звезди — оплака се момичето.
— Точно затова трябва да слезем — измърмори Кули, — за да не можем да разберем къде се намираме.
— Защо, по дяволите, са толкова потайни?
Кули се огледа, после бързо зашепна:
— Всички да се разотидат по кабините си. Ще ви почукам… Моля ви, там вътре не продумвайте нито дума…
Отправиха се тихо към входа.
Докато изтече едната минута, смятано от първия камбанен звън, на палубата нямаше никой.
Русият строен мъж се разхождаше по палубата със застинал поглед: не забелязваше нито вятъра, нито летящите риби, нито звездите.
Като че ли и не ги усещаше.
Аш подложи ръце, Кули стъпи на тях и сантиметър по сантиметър прегледа тавана на кабината. Аш стенеше, пъшкаше, но проговори чак когато Кули се изправи до него.