Сега беше редът на Кули. И макар че далеч не можеше да се мери по бързина с другия, мобилизира цялата си ловкост, напипа 38-калибровия и го пъхна в бухлатите си гащи. Когато русият го погледна, в ръката му беше само портмонето.
Едва пет минути преди излизането на сцената дежурният забеляза, че първият благородник се е изпарил. Две минути го търсиха, след което режисьорът с невероятно присъствие на духа го замени в ролята. Прилепен зад кулисите, каза набързо думите на първия благородник, а през това време вторият благородник, облегнат на едно дърво от декора играеше ролята си, създавайки впечатление, че партньорът му се крие в короната на сенчестото дърво.
Излезлите на другия ден театрални критики единодушно изтъкваха новаторската режисура, като хвалеха режисьора, задето смело е скъсал със закостенелите традиции и е настанил първия благородник сред клоните на едно дърво.
Кули беше видян за последен път от портиера да напуска театъра, придружен от непознат пълничък тип и от висок, рус, аристократично усмихващ се младеж.
За това, естествено, вестниците не писаха.
Блуменуил, щата Минесота Институт по криминална психология. 29 май.
Този ден Джуди Максуел особено ненавиждаше работата си. Нахлуващият през отворения прозорец приятно топъл въздух подтикваше към всичко друго, само не и към работа. Закъснялата пролет сякаш искаше да възмезди блуменуилци за горчивините от дългата зима; с едно-единствено движение на вълшебната си пръчица покри града с цветя. През прозореца надничаха липи; по клоните чуруликаха птици, а някъде сред бухналите в цвят храсти с цяло гърло се дереше един луд.
Джуди Максуел въздъхна дълбоко и затвори прозореца. Отпусна се зад бюрото си и с нечовешко усилие си наложи да вземе в ръце следващото досие. Разлисти го, разгледа снимката на тип с усмивка на пор, разтри очи и натисна скритото под плота на масата копче на звънеца.
Старият познайник на Джуди, дебелият сержант, подаде глава.
— Как сте, Джуди?
— Долу-горе. Кого ми доведохте, сержант?
— Лисицата. Познавате ли го?
— Само съм чувала.
— Внимавайте с него. Като змиорка е. Човек си мисли, че му е притиснал гръкляна, а после хоп — изхлузи ти се между пръстите.
— Тя, змиорката, няма и гръклян — усмихна се Джуди.
— Все пак внимавайте! Бих се учудил, ако успеете да го притиснете. От години никой не е успял.
— Само ми го пратете, сержант.
Джуди Максуел наблюдаваше с интерес как рижавият тип със сипаничаво лице се промъкна в стаята. Никой не е получавал от приятелите си по-подходящ прякор от него.
Рижавият изведнъж спря и за миг промени ролята си. Хитрата усмивчица замръзна на лицето му, като съзря Джуди с нейния аристократичен вид. Много неща бе очаквал, само това не — сексбомба на другия край на масата.
Джуди следеше със задоволство ефекта и веднага се хвърли в атака.
— Име?
— Торнтон, т. е…. такова… Лисица.
Джуди стана, за да може фигурата й да изпъкне още повече в бомбардираната от пролетни светлини стая. Изпъчи гърди, почти докосна с тях превития от другата страна на масата заподозрян.
— Признаваш ли, Лисицо?
Рижавият тип изтри капчиците по челото си.
— Какво за Бога да призная?
— Обир, кражба на картини, да изброявам ли?
Лисичата муцуна бавно се съвземаше.
„Първокласна мацка — помисли си, — ала грешат, ако си мислят, че могат да ме притиснат с нея. Стара пушка съм аз…“
Джуди седна отново и даде знак на рижавия, че и той може да седне. Лисицата приседна на крайчеца на предложения стол.
— Значи признавате?
— Аха! — простена оня с облекчение и усети как се стопява напрежението му, предизвикано от изненадата. — Как няма да призная. Хванаха ме на място…
— Имате ли да прибавите нещо към признанията си, мистър…?
— Наричайте ме просто Лисица — каза рижавият вече облекчено захилен.
Джуди се хвана на играта. Знаеше, отстъпи ли в малките неща, понякога големите се уреждат наготово.
— Окей. Значи мистър Лисица. Хванали са ви в една вила, тъкмо когато сте опитвали да разбиете сейфа.
— Дума да не става! — протестира дребният и извади цигара от джоба си. — Може ли да запаля? Хванаха ме не като отварях сейфа, а когато исках да задигна картината „Къпещата се Мадона“. Страшно готина картина! Виждали ли сте я вече, докторке?
Джуди посочи към разхвърляните вече пред нея книжа.
— Тук е репродукцията й. Не е лоша. Струва поне един милион.
Лисицата се усмихна сладко.
— Не знам. Цената не ме интересуваше.
— Не? Тогава защо искахте да я откраднете? За да си я гледате у дома?