— Кое беше любимото ти ядене в Дания, Ернест?
Пищене, щракане…
— Ой, много боли, Майко.
— Коя беше приятелката ти в Дания, Ернест?
Пищене, щракане…
— Много боли, Майко.
Отдалече, някъде много отдалече, чуха гласа на третия страдалец. Кули можеше да се закълне, че забуленият, едва различим женски глас, бива разпитван от същия ласкав алт, който питаше и другите двама.
— Кое беше любимото ти четиво, Елизабет?
Доста далечно пищене и тракане.
— Ох, Майко, много боли, Майко! Помогни, Майко!
На Кули ужасно му пречеха другите два по-силни гласа и се концентрира, за да се съсредоточи само върху най-слабия.
— Кога напусна института, Елизабет?
Пищене, щракане…
— Ох, много боли, Майко!
После изведнъж настана странна тишина. Гласовете замлъкнаха сякаш капачката на ключалката беше паднала на мястото си.
— Какво стана? — запита Джуди с отвращение, но преди някой да успее да й отговори, сцената започна отново. Ала участниците бяха променени.
— Коя беше приятелката ти в Алабама, Джордж?
Гласът на разпитвания мъж иззвъня ясно:
— Казваше се Тереза. Тереза беше италианка. Имаше двама братя, Салваторе и Ренато. Ренато играеше карти и го тикнаха в затвора…
— Мадоно! — измърмори ужасен Еспиноза. — Винаги картаджиите ли ги затварят?
Каза го на шега, но не излезе така.
— … Салваторе обичаше виното.
— Какво вино?
— Най-вече кианти. Но обичаше и френско вино…
Кули се стараеше да се абстрахира от най-силния глас, за да може да чуе и по-слабите.
— Какво куче имаше?
— Най-напред един малък дакел — каза забуленият женски глас. — Казваше се Джими. Приятелят ми не можеше да го понася, защото Джими беше ревнив. Щом дойдеше, и увисваше на крачола на панталона му.
Кули затвори уши и за този глас.
Третият, доста далечен разговор, едва можеше да се различи.
— С риба… червено вино… месо… бяло вино… черен хляб… с нож и вилица… малкият пръст встрани…
Кули сви рамене: не искаше да покаже колко е потресен. Единствено Аш почувства колко е развълнуван инспекторът.
— Предлагам да продължим нататък — изрече бързо. — Утре горе на палубата, ще обсъдим всичко… повече няма смисъл да подслушваме.
Всички се съгласиха.
Върнаха се обратно по коридора до следващия вход надолу.
Цигарената хартийка, падайки, просветна два пъти.
После всичко мина гладко като по вода.
Джуди леко прелетя между лъчите.
В дъното на четвъртия етаж също имаше затворена желязна врата. На нея обаче нямаше нито брава, нито ключалка: монтираното на желязна рамка огромно червено копче подсказваше, че действа автоматично.
Лисицата изду лице и очите му изпъкнаха смешно.
— Продължаваме ли?
На Кули му мина през главата, че навярно би трябвало да се върнат, защото какво ще правят, ако натиснат копчето и някъде горе изреве сирена, но пък си помисли и това, че може никога повече да не им се удаде случай да се спуснат до дъното на кораба.
— Натиснете го!
Лисицата кимна и сложи пръст на червеното копче.
Еспиноза, Джуди и Аш едновременно замижаха, без да се бяха уговаряли.
Лисицата раздвижи пръста си, загледа се внимателно в нокътя си и се усмихна на Кули.
— Спокойно! Не е алармен!
Кули искаше да каже нещо, но Лисицата не го изчака. С решително движение натисна копчето.
Вратата потрепери като зажадняло за ласка бездомно куче, когато някой минувач, надмогвайки отвращението си, го докосне по гърба, и безшумно се плъзна в стената.
В първия миг Кули помисли, че са попаднали в баня или сауна. Веднъж, когато разследваше случая на един контрабандист на кокаин, избягал в Брега на Слоновата кост, бе попаднал в подобна парна баня из африканската джунгла. Оттогава отдалече заобикаляше такива бани. И ето сега — попадна пак сред нещо подобно.
Лисицата отново се появи: правеше движения, сякаш плуваше из гъстата пара.
— Намерихте ли копчето?
— Какво копче?
— С което вратата може да се задвижи отвътре. Ако димът излезе в коридора и наблизо има някакъв индикатор…
Еспиноза не се виждаше, чуваха само гласа му:
— Ей! Тук е копчето. Да го натисна ли?
— Чакайте!
Кули и Лисицата пробиха мъглата. До стената стояха и останалите трима: Джуди кашляше, Аш триеше чело, Еспиноза се суетеше край вратата.
— Какво по дяволите е това? — запита дрезгаво. — Чак и… и панталоните ми са вир-вода.
— Банята на капитан Немо — захили се Лисицата и сложи ръка на червеното копче. — Внимавайте!
Вратата безшумно се плъзна на мястото си.