— При вас все така ли вали? — попита потиснат.
— Само зиме, през пролетта, лятото и есента — пошегува се кисело Уормуотър.
На американеца обаче чувството за хумор, изглежда, не бе много развито, защото не се опита да направи даже и гримаса.
— Нищо чудно, че ръждясват — каза и нагласи пищова си под мишницата. — Вече дни наред няма никаква свястна новина. Какво сте си направили телексите, а?
— Спрели са — рече лаконично Уормуотър.
— Имам още пет дни — каза сънливо американецът. — После се връщам в Калифорния. Четирийсет градуса, палми и синеещо се море.
Погледна към дъжда и потръпна.
Берни, макар и да ненавиждаше старата колониална политика, както и американците, взе да съжалява, че Великобритания бе загубила империята си.
На кораба. През нощта.
Металният ковчег бе наполовина пълен със силно изпаряваща се, виеща се на кълба желирана течност, която се възстановяваше чрез тръба, водеща към стената. В желето лежеше капитан Немо: с лице нагоре, с отворени очи и неподвижен.
Кули прокара ръка пред погледа на Немо: капитанът не шавна, очевидно не реагираше на външния свят.
Еспиноза се втренчи с отвращение в потопения в желето образ, Джуди преглъщаше тежко и й се повдигаше. Лисицата стреснато се въртеше наляво-надясно, търсейки сигнални устройства по стената.
С възпалени очи Аш се обърна към Кули.
— Това… какво е… господине?
Със силно изхълцване Кули се освободи от бремето на изненадата и се строполи на колене пред ковчега. С бавни предпазливи движения протегна ръка и близо до крака на капитан Немо потопи показалеца си в желето.
— Хладко е — каза. — А исках да се закълна, че е ледено.
— Ковчегът е ледено студен — каза Лисицата.
— Значи има вградено хладилно устройство… Сигурно трябва да се изстудява, за да не заври.
— Умрял ли е? — уплашено попита Джуди. — Един… истински мъртвец?
— Мъртвият никога не излиза от ковчега си. И не го държат в хладко желе.
Металните ковчези блестяха предизвикателно, сякаш искаха да ги примамят към себе си.
— Не мога повече да издържам — простена Джуди. — Лекар съм, наистина, ала психиатър. Това е нещо съвсем друго…
Лисицата пристъпи по-нататък и се наведе над следващия ковчег. Потърси отстрани голямата колкото маково семе черна точка и прокара ръка над нея.
Капакът се отмести и зад кълбетата от пара се появи старият им познат, който ги бе отвлякъл: лицето на русия младеж.
Бяха облени в пара и лепнеща пот. Стреснаха се, когато над тях отново заработи вентилационното устройство.
— Какво ще правим? — прошепна Лисицата. Времето напредва. Не зная кога се събуждат…
Изтръпнаха от ужас при мисълта, че изведнъж ще се отворят всички капаци и почиващите си в желето ще станат и ще ги видят…
— Тези… спят ли? — запита Еспиноза с отврата.
— Така изглежда — каза Лисицата и прокара ръка над индикатора „маково семе“ на ковчега на капитан Немо. Капакът на ковчега се затвори.
— Какво правите? — учуди се момичето.
— По-добре да спи. Възможно е на светлината да се събуди.
Чак тогава осъзнаха, че отвъд мъглата, на височината на тавана невидими осветителни тела разпръскват извънземна светлина. Точно толкова, колкото да се виждат.
— Хайде! — подкани Кули Лисицата. — Отворете и останалите.
Лисицата изропта, затвори ковчега на русия, после отвори третия поред.
В желето плуваше млад мъж с матроска униформа, също както и в следващите два.
Това обаче, което последва по-нататък, отново ги порази. Следващите ковчези съдържаха голи восъчни фигури, които бяха досущ едни и същи. Като манекени.
Край двайсет и първия ковчег Лисицата се закова и погледна към Кули, който разглеждаше предпоследния, плуващ в желе мъж.
— Мистър Кули…
— Какво ново?
— Тези… ковчези са по-други. Друго им е устройството.
Кули гледаше напрегнато, но не успя да направи разлика между металните съдове.
Лисицата посочи страничната стена на ковчега.
— Досега индикаторите бяха като маково семе.
Кули бе поразен. На двайсет и първия ковчег се аленееше червен индикатор колкото малина и на уморените му очи се струваше, че леко примигва.
— Какво означава това?
Лисицата повдигна рамена.
— Откъде да знам?
— Усещате ли нещо?
— Не. Не е капан. Нещо друго е. Я внимавайте!… Тука гледай, човече!
Кули гледаше как Лисицата прокарва ръката си зад ковчега. Чак сега видя, че нито от този, нито от следващите ковчези не излиза тръба, която да се свързва със стената.
— Какво означава това? — повтори Кули.
— Да го отворя ли?
— Дали да не… се махаме, по дяволите? — запита Еспиноза. — Мадоно…