Лисицата сложи длан пред малиновото око.
Капакът на ковчега помръдна и бавно, много по-бавно от другите, се отвори.
Джуди вече се бе примирила с това, което не можеше да промени, а именно, че е заобиколена със страхотни ужасии, и не беше в състояние даже да изпищи, когато надникна във вътрешността на ковчега.
Единствено Еспиноза простена, но и той един-единствен път.
В ковчега лежеше трупът на слабичко русо момиче, погребано в лед.
Всички бяха готови да се закълнат, че момичето е истински мъртвец. Не беше като онези, които плуваха в желето.
Някъде над главите им на височината на отдушниците бясно затрака невидим часовник.
Лисицата прокара ръка над „малината“. Капакът бързо се затвори; тиктакането спря.
Не знаеха кое да гледат по-напред: един друг, ковчезите или светлините от тавана, които се разпростираха и бавно огряваха всичко.
Лисицата погледна многозначително към Кули, който му хвърли ужасен поглед.
Треперещият глас на Аш ги накара да дойдат на себе си:
— Господине — посочи той към тавана. Ако това означава, че…
— Млък! — викна му Кули необичайно грубо. — Затвори си устата!
— Какво? — запита момичето. — Какво казвате? Кое какво означава?
Еспиноза объркано въртеше глава насам-натам, виждаше се, че нищо не разбира.
— Какво да правим? — спокойно запита Лисицата, ала в очите му блестеше ужас.
— Без паника, Аш — каза Кули. — Трябва да видим още един ковчег.
— Ама…
Преди другите двама да успеят да му попречат, Кули се приближи наслуки към един от многото ковчези, отвори капака му с помощта на „ягодката“ и се вгледа в лицето на лежащото в леда червенокосо момиче с плитка.
Горе невидимият часовник започна да тиктака с пъклена скорост. Кули прокара ръка пред „ягодката“ и междувременно забеляза, че тези ковчези са със съвсем различно устройство от предишните, в които почиваха капитан Немо и другарите му. Усети, че подплатеният с олово капак много трудно устоява на земното притегляне — на всяка цена иска да се сгромоляса.
От ковчезите на капитан Немо и другите се издигаха още по-дебели от досега снопове пара, които ги забулиха целите. Лампите примигваха, вентилационното устройство запищя.
Кули стреснато погледна към часовника си.
— Съмва се. Като че ли се събуждат. Да изчезваме, докато не е късно…
Запромъкваха се напред през дразнещата гърлото пара, която пак ги бе направила невидими, за да стигнат до вратата. Лисицата бе сложил вече ръката си върху червеното копче, когато откъм ковчезите се чу тих глас на флейта.
— Боже Господи! Побързайте! — подканяше Аш Лисицата.
Лисицата прокара още веднъж длан върху копчето, ала вратата даже не помръдна.
— Хайде де?!
— Не работи — пъхтеше Лисицата, галейки огорчено индикатора. — Не работи мизерникът…
Откъм ковчезите за втори път прозвуча мекият, напомнящ глас на флейта, тон. Воалите на мъглата ги обгърнаха като живи змии и Джуди бе обзета от чувството, че едва ли не е настъпил краят на всичко. Не след дълго и те ще попаднат в ковчезите — сред леда или пък в онова отвратително желе.
Гъстата пара скри от погледа им металните сандъци. Вратата не помръдна, а мекият глас на флейта се обади за трети път откъм ковчезите.
— Лисицо!
Рижият крадец на картини отчаяно натискаше червеното копче.
— Моля ви… Направете нещо! Много ви моля!
Лисицата безпомощно разпери ръце. После смени ръцете и взе да опитва с лявата ръка да съживи стачкуващия автомат.
Флейтата не се чу повече. Вместо това се чу метално изщракване, като че ли зъбчати колела се удряха едно в друго.
— Какво… е това? — запита колебливо Джуди. — Да… не би…?
Всички знаеха, че капаците на ковчезите се вдигат нагоре по заповед на тайнствено дистанционно управление.
— Аз… не… искам…
— Лисицо!
Крадецът на картини дръпна ръката си от копчето и се обърна към Кули. Джуди искаше да продължи изречението си, но думите й пресекнаха. Пъкленото фортисимо на вентилационното устройство се сля с тракането от отварянето на капаците на ковчезите.
— Боже Господи! Не може да бъде! Гледайте! Аз…
Воалът на мъглата потрепна и разкри металните сандъци. От първите двайсет ковчега два бяха отворени и от всеки се бе измъкнало по едно човешко същество, покрито цялото с желирана маса.
— Иисусе! — стенеше Еспиноза. — Отвориха се вратите на ада, ангелът на смъртта ще стовари върху нас безмилостния си камшик!
Кули не разбираше много испанските му слова, но и да разбираше, пак нямаше да има какво да каже. От отворените ковчези парата се носеше към тях на гъсти облаци, закривайки отново покритите с желе чудовища.