— Добре, мистър Джексън. Да пуснем червея.
На кораба. През нощта — Господи — прошепна Джуди, лежейки на пода. — Останалите… и те идват!
Най-напред се размърдаха тримата матроси, зад тях още три манекена. Кули съзнателно не беше определил със думата идват действията на приближаващите се, защото движенията им бяха по-скоро ориентиране пипнешката, отколкото нормален вървеж. Сякаш невидим и развален часовников механизъм ги задвижваше.
— Ако се измъкнем живи… аз…
Онези шестимата застанаха срещу вратата и клюмнаха глави.
Когато тежката желязна врата се плъзна в стената и вдигащите пушеци и пара чудовища в редица излязоха на коридора, Кули направо отскубна момичето от земята.
— Хайде… ако не успеем…
Вече пъхтяха пред вратата и плътната желязна маса се приближаваше до стената, когато Джуди се подхлъзна в една димяща локва желе.
— Господи! Аз ще ум… Вървете, Ронълд… аз…
Кули с отчаяние видя, че след миг ще се затвори пътят за спасение.
С последни усилия дръпна с все сила момичето и буквално го извади през отвора.
Вратата безшумно се плъзна в стената.
Когато мъглата се разсея пред очите му, видя надвесено над себе си тясно лисиче лице.
— Цял сте. Ставайте вече! Трябва да изчезваме оттук, колкото може по-скоро.
— Джуди?
— Тук съм, Ронълд.
Намери ръката на Кули и я стисна.
Кули се изправи и се облегна на стената. В следващия миг се отърси, защото знаеше, че никога не са имали по-малко време за колебание.
— Защо не опитахте да отворите отвън?! — изгърмя срещу Лисицата.
Крадецът на картини почеса върха на носа си.
— Опитах. Не работи и отвън.
— Хайде! Дойдат ли на себе си, свършено е с нас.
— А ако ги срещнем?
— Молете се да не ги срещаме!
Не ги срещнаха.
По време на закуската проучваха обстойно келнера и се опитваха да го идентифицират с обитателите на някой от ковчезите. В главата на Кули всичко взе да се обърква. Дали наистина този беше страдащият от амнезия капитан Немо или друг? Напразно си блъскаше главата, не би могъл да каже дори дали келнерът е същият, който ги обслужваше и вчера.
На палубата ги посрещна ярко слънце и надбягващи се с кораба летящи риби.
— Летящи риби — показа Еспиноза. — Не може ли по тях да се установи в кое море сме?
— Летящи риби има навсякъде — изсумтя Лисицата. — С изключение на Ледовития океан.
— Мис Хауард? — попита Кули, обръщайки се към Джуди.
— Не са я върнали.
Гласът на момичето ехтеше глухо и обречено.
— Къде, по дяволите, може да е? — запита колебливо Лисицата. — Претърсихме всички кабини!
Известно време помълчаха, после Аш сви рамена.
— Има още помещения, в които не сме били. Например… откъдето се чуваха онези ужасни крясъци.
Лисицата замислено се почеса по носа.
— А може и да я лекуват в някой от ковчезите с лед.
Джуди се отскубна от ръката на Кули и с гневен писък се нахвърли върху Лисицата. Пищеше и се опитваше да одере с нокти лицето на крадеца на картини. Лисицата изрева така, че навярно гласът му се чу чак до склада с отровата.
— Махнете я… тя е луда! Иисусе, отведете я оттук, че ще я блъсна в морето!
Момичето съвсем подивя от крясъците на Лисицата. Нададе боен вик на самурай и с един-единствен невероятен удар стовари Лисицата на пода. Малкият риж мъж полетя, тялото му се опъна и се затъркаля към края на палубата.
Кули се хвърли към Лисицата.
— Помогнете! Помогнете, за Бога! Иисусе…
Безчувственото тяло се плъзна под фалшборда и изчезна от погледите им.
Момичето бавно вдигна глава, от очите му бликаха сълзи.
— Убихте Лисицата — рече Аш сухо. — Бих искал да знам дали сте истински човек или андроид…
— Ако имах нож, щях да ви наръгам — каза побледнелият Еспиноза. — Око за око. Ако слушате мен, да я хвърлим във водата… Рано или късно и без това ще ни видят сметката. Акулите не са по-неприятни от ковчега с лед.
Джуди притисна глава о пода и зарева.
Най-напред Еспиноза видя двете ръце. Щеше да извика, но, преди да успее да го направи, изпод фалшборда се появи главата на Лисицата.
— Изтеглете ме, де, най-сетне, само да изхвърляте ли знаете?
Джуди скочи, блъсна Кули и се спусна към Лисицата. Лисицата изкрещя и се успокои едва тогава, когато, събрала всичките си сили, Джуди го изтегли на палубата, прегърна го и взе да го целува, където свари.
— Оставете ме, моля ви! Обичта ви е още по-опасна от сръднята…
Задъхваше се като риба на сухо. Когато дойде на себе си, завъртя глава.
— Какво ви стана мис Максуел? Та аз само…
— Не ми се сърдете — преглътна тежко Джуди. — Загубих контрол. Просто… аз… милостиви Иисусе!