На Кули нещо не му хареса. Даже и това, че момичето плачеше, а още повече как плачеше.
Прегърна я и я погали по косата.
— Какво има, Джуди? Ковчезите ли? Повярвайте…
Момичето изправи глава, без да изтрие стичащите се сълзи.
— Моля ви… аз… аз… Всичките ще ни избият!
Лисицата стреснато се надигна от пода и се втренчи в момичето.
— Какво говорите?
— Аз… Иисусе — задушаваше се тя. — Ами… така стана… че когато бягахме оттам, обувката ми падна от крака…
— И? — простена Лисицата.
— Остана вътре… в оная ужасна… морга.
Настъпи такава тишина, че плясъкът на летящите риби проглушаваше ушите им.
След дълго мълчание Лисицата наруши тишината.
— Какво ще правим?
— Нищо — каза Кули спокойно. — Или ще забележат, или няма. Ако я намерят, ще реагираме според обстоятелствата, ако ли не, през нощта ще отида за нея.
Еспиноза сложи ръце на хълбоците си и с необичайно добро произношение изломоти:
— Струва ми се, че ще трябва да се придържаме към първата от възможностите.
— Защо? — изплашено запита Аш.
— Гледайте!
Русият строен мъж беше застанал пред стълбичката с обувката на Джуди в ръка.
— Спокойно — прошепна Кули, следейки бавното приближаване на мъжа. — Главното е да не губим самообладание. Оставете нещата на мен.
Русият спря пред тях с мрачно лице.
— Това чие е?
Кули посочи към Джуди.
— Нейна. Загуби я вчера следобед. Исках да съобщя на капитана, но не ми се щеше да го безпокоя за щяло и нещяло. Радвам се, че сте я намерили.
Лицето на русия остана неподвижно.
— Вие сте нарушили първото правило. Промъкнали сте се там, където нямате никаква работа. Аз намерих обувката. Ще докладвам на капитана. Навярно ще натисне копчето на детонатора, за да ви покаже, че не се шегува.
Джуди се разходи към парапета.
— Дайте ми обувката.
Ръката на русия трепна, но не хвърли обувката, щом забеляза искрящото зад гърба на Джуди море. Вместо това отиде до нея и й я подаде в ръката.
— Заповядайте. Едва ли ще имате повече възможност да нарушавате заповедите ни. Повече няма да видите слънце. Нито да напускате кабините си. Няма…
Джуди се наведе, за да завърже обувката си. Междувременно бавно вдигна глава и погледна към Лисицата.
Червенокосият мършав крадец се строполи в краката на русия. Умолително протегна към него сключените си ръце.
— Моля… много ви моля! Аз не мога без слънце…
Изправи се със светкавична бързина и с все сила блъсна русия в гърдите. Главата на андроида се завъртя около врата му като полудяло колело, но вече беше късно. Загуби равновесие, прекатури се през коленичилата Джуди и с гръмък вик изчезна зад парапета.
Еспиноза сумтеше, Аш се втурна към Джуди и я прегърна.
— Браво, момиче!
Чуха плясъка, с който тялото на русия потъна сред вълните.
— Каза, че капитанът още не знае. Само той. Дали може да му се вярва?
Кули вдигна рамене.
— Не зная. Възможно е… Струва ми се.
Изведнъж спря и застина с поглед към морето. Сякаш кораб се беше появил на хоризонта.
— Гледайте! Господи!
Напразно се зяпаха, не виждаха нищо, само бягащите в безкрайността вълни. Еспиноза беше първият, който видя вкопчилите се в палубата човешки ръце.
Джуди изпищя с все сила:
— Връща се! Иисусе, този се връща!
Кули не вярваше на очите си. Бяха чули плясъка, с който тялото на русия потъна сред вълните. Господи! Ако тези са в състояние да излязат от морето…
Двете ръце с треперещи длани и свиващи и изправящи се пръсти се изкачиха на палубата. Зад тях обаче нямаше тяло, нямаше човек, нямаше нищо. Две откъснати ръце, това беше всичко.
Еспиноза се хвана за корема и се сгърчи.
— Мадоно! Ще се издрайфам!
— Първо се обърнете на другата страна, амиго — каза Лисицата и предпазливо се отмести. — Много невероятни неща съм видял вече в живота си…
Ръцете, опирайки се на пръстите, тръгнаха по палубата като слепи морски раци. Тръгваха, спираха, душеха, сякаш търсеха изгубеното си тяло.
— Трябва да ги махнем оттук — измърмори Аш. — Ако ги види някой…
— Аз такова нещо не хващам — разклати глава Лисицата. — Освен ако те не ме хванат…
Кули се отправи към вратата със светкавична бързина. Спомни си, че край стълбището в един ъгъл бе видял няколко метли.
Ритна небрежно закрепената врата, грабна две изглеждащи чисто нови метли, върна се при останалите и пъхна едната в ръцете на Аш.
— Да се опитаме да ги хванем! Само внимавайте, Аш… Кой знае какво би станало ако…
Аш тръгна към една от безпомощно мърдащите ръце. Спря се на почетно разстояние от нея и й протегна метлата.