Движенията на ръката се забавиха, сякаш с помощта на невидими анализатори бе установила приближаването на непознат предмет. Аш видя с отвращение, че от откъснатата ръка по палубата изтича лепкава бяла течност.
Преди да успее да проучи по-подробно какво има във вътрешността на ръката — дали жици и зъбчати колелца или нещо съвсем друго, осакатеният крайник тръгна към него. И то с такава бързина, че Аш едва успя да отскочи с мощен вик. Както скачаше, я цапна с метлата. Ръката спря, разтвори пръсти и с бясна сила се вкопчи в нея.
Аш пое дълбоко въздух, вдигна метлата и я изхвърли през парапета.
Кули също се опитваше да се приближи до неговата. Държеше пред себе си дръжката на метлата като хокеист стика си; готов, ако се наложи, да я стовари върху противника си.
Ръката се сниши изчаквателно. Навярно искаше да създаде впечатлението, че вече не е жива. Кули обаче знаеше, че колкото и да е само един изкуствен крайник, едва ли ще се даде лесно.
Протегна метлата и със сила натисна дръжката й в обърнатата нагоре длан. Пръстите се вкопчиха победоносно. Кули замахна с метлата и ръката полетя през борда като другата.
Пожънаха първата си истинска победа, откак бяха попаднали на прокълнатия кораб.
Слънцето се вдигаше все по-високо в небето и у Кули се затвърди убеждението, че пътуват някъде на юг. Може би към Индия, откъдето бяха отпадъчните материали?
Лисицата се надвеси над фалшборда и с отвращение се изплю във водата.
— Кажете ми, че сънувам! От пет минути се щипя по ръката и търпеливо чакам да се събудя.
— Понякога и аз чувствам същото, което казва Лисицата. Че всички ние сънуваме един невъзможен сън — присъедини се към него Джуди.
Кули сви рамене.
— Възможно е. Това би било по-доброто разрешение. Ще се събудим и край. Макар че — и погледна към Джуди — не бих прекъснал контактите си с всички, с които се срещнах в този кошмар.
— Радвам се, че намеквате за мен — каза Лисицата.
— Лошото обаче е това — продължи Кули, — че работите съвсем не изглеждат така, сякаш са сън. Даже никак.
— Вярвате ли в това, което Немо каза? — попита Лисицата. — Че толкова и толкова отровна течност има под задниците ни? И в цялата тази дивашка история?
— И ако не вярвам, тогава какво? Главното е това, че сме тук, на кораба.
— А… тези типове? — запита Еспиноза.
— Андроиди.
— Какви?
— Изкуствени хора.
Испанецът изумено се втренчи в него.
— Ама нали такива няма! Само в приказките.
— Значи са излезли от приказките — каза Аш и завъртя глава. — Доколкото си спомням, преди малко воювахме с метлите с останките от един такъв приказен герой.
Кули замислено погледна момичето.
— Вие сте психолог, мис Максуел. — Не знаете ли докъде е стигнала в момента андроидната техника?
Джуди кимна отрицателно.
Лисицата се почеса по носа.
— Докъде ли? Ами дотук! Не беше ли достатъчна демонстрацията?
— Имах предвид в научните институти.
Джуди отново поклати глава.
— Зная само това, което пишат вестниците. Аз се интересувам от човека, а не от изкуствения човек.
— Жалко — рече многозначително Лисицата.
— Разгледах откъснатата ръка — изпъшка Аш. — Не видях в нея ни винтове, ни колелца, ни проводници. По-скоро такава… маса. Вижте по пода. Като желе.
— Е да — кимна Кули. — По-рано наистина се смяташе, че андроидът ще бъде човек машина; от винтчета, колелца и тръбички. По-късно обаче се установи, че истинска имитация, която да прилича на човек, може да се направи само от пластмаса, способна да замести човешките органи. Не толкова механичен, колкото химичен и биологичен проблем.
Еспиноза отчаяно се хвана за главата.
— Нищо не разбирам! Ала, честно казано, не ме и интересува. Искам да се измъкна оттук, надявам се, че и вие. Да говорим за това, как ще се отървем!
— Та нали точно за това говорим — каза Кули. — Ако искаме да се отървем, трябва да сме наясно кой е врагът и на какво е способен.
— Боя се, господине, че на много неща — сбръчка чело Аш.
Еспиноза спря и се опита да състави правилни изречения.
— Страхувам се, сеньор, че наистина сме попаднали на кораба на Дракула — каза. — И тези, както и мистър Дракула, нощем се оттеглят в ковчези.
— Защо? — гневеше се Лисицата. — Защо не си стоят в една нормална кабина?
— Трябва да отпочинат — каза момичето.
Аш се удари по челото.
— Ето това е! По дяволите! Мис Максуел е права. Нощно време ги зареждат.
— Какво? — втрещи се Лисицата. — С какво?
— Слушайте — махна им да се приближат инспекторът. — Мистър Аш напипа сърцевината. От нощната ни разходка насам разсъждавам върху това. Защо, да му се не видяло, трябва да лягат в оная маса? Е, и аз залагам на това, на което и мистър Аш. Че през деня се изтощават и нощем ги зареждат.