— Повярвайте ми, имах намерение да я върна — уверяваше я Лисицата и сключи длани. — Няма ли кой да ми повярва?
— Искали сте да я върнете? Картината ли? Ами тогава защо…?
— Исках да й нарисувам гащи.
— Защо ще й нарисувате гащи на „Къпещата се Мадона“, Лисицо?
— Защото няма. Вие имате ли?
Джуди се изчерви. Още повече, че очите на Лисицата пръскаха невинни лъчи из въздуха.
— Това не ви интересува! — избухна, после се засрами. Господи! Та нали още в първата минута го бе извадила от равновесие? Ако не е луд, голям артист можеше да излезе от него. Дума да няма.
— Джо каза да й нарисувам гащи — уверяваше я Лисицата. — Пак тоя Джо. Пак ме намери.
Джуди пое дълбоко въздух, после се разрови в разхвърляните под носа й книжа.
— Значи Джо, добрият стар Джо. Къде го срещнахте за последен път?
— Ами… като че ли в Ню Йорк?
— Тогава какво ви каза?
— Да задигна тая, голата танцьорка от музея. Ама нали знаете?
— Какво още каза?
— Да й нарисувам гащи.
— Друго?
— Само гащи.
— Не това ви питах. Какво друго трябваше да направите?
— Щях да я върна в музея.
— Така както си е?
— С гащите, разбира се.
— Значи не сте искали да я откраднете?
— Аз? И през ум не ми е минало. Исках само да я облека. Джо каза, че без гащи не е морално — изпъна се на стола и втренчи поглед. — Произхождам от старо пуританско семейство.
Джуди въздъхна и погледна през прозореца. По клоните се гонеха косове, радвайки се на пролетта.
— Окей, Лисицо. Да поговорим за Джо. Сега къде е?
— Върна се. А бях го оставил в Ню Йорк. Там ми казаха, че никога повече няма да ме намери. Ама ме намери.
Почука с юмрук по главата си.
— Тук ли си, Джо?
Джуди гледаше към главата на Лисицата сякаш очакваше от ухото му да изпълзи педя човек и с елегантен поклон да се представи: Аз съм Джо, госпожице…
— Кога се появи Джо?
— Преди около три дни. В музея.
— Защо отидохте в музея?
— Обожавам картините.
— По-нататък!
— Ами… гледах ги. Стоях точно пред „Къпещата се Мадона“, когато Джо се обади. Тук съм, Лисицо, каза ми, дойдох. Дойдох да ти помогна. Трябва да облечеш мацето, защото така не е морално.
— Лисицо, знаеш ли кой е Джо?
Рижият кротко кимна.
— Знам. Бях на сеанс. Масата се завъртя и Джо взе да чука.
Живял е в двора на кралица Виктория и… трябва да е бил нещо като придворен. Задължението му било да обува чорапи на краката на пианото и да облича статуите. Казва, че така трябва да бъде и че което става днеска, не е добро.
Джуди се усмихваше. Тя бръкна в купчината книжа и измъкна оттам една снимка. С такъв замах я тръшна пред Лисицата, че дребният тип подскочи.
— Вижте, Лисицо! — изкрещя му Джуди. — Това какво е? Отговаряйте веднага!
— Лисицата погледна ужасено античната мъжка статуя без ръце и сви рамене.
— Откъде да знам! Ветеран от войната.
— Нещо не ви ли подтиква да го облечете? Какво казва по въпроса Джо?
Лисицата остана с равнодушен вид.
— Нищо. Джо не се интересува от пишки. Толкова се е променил от времето на кралица Виктория.
Вратата изскърца и бавно се отвори. Джуди Максуел погледна бавно към новодошлия.
— Вас пък кой ви пусна тук, за Бога?! Сержант! Къде сте, сержант?! Точно когато трябва, той потъва вдън земя! Не виждате ли, че тук протича следствие. Къде е сержантът?
Непознатият бе млад мъж с гълъбовосив костюм, правилните му черти преливаха в мека усмивка.
— Като че ли седи вън в коридора.
Лисицата изведнъж се изпълни с лошо предчувствие. Невероятните му познания за човешкия характер и опита, натрупани в резултат на неговата работа в продължение на няколко десетилетия в престъпния свят, го предупредиха, че нещо не е наред около този симпатичен младеж. Напомняше на онези млади английски господа, които, подсвирквайки си леко, кълцат на парчета телата на убитите си братовчеди, съпруги, тъщи и после старателно ги редят в грамадния куфар, който още чичото, пенсиониран колониален полковник от отдавна изчезналата световна империя, е оставил на тавана.
Бавно вдигна глава и се вгледа в сивите очи на непознатия. После, без никой да забележи, спусна чак до китката си острия като бръснач нож, който криеше в хастара на ръкава на палтото си.
Сега Джуди Максуел загуби търпение. Този тип вече й беше в ръцете. Така мечтаният успех беше под носа й изведнъж да се появи тоя идиот със стеснителна усмивка и всичко да провали!
Като котка, която точи нокти и е готова да дращи, скочи към русия и завря лице в лицето му.
— Измитайте се, докато не съм ви сритала в главата! И само да ви видя още веднъж край стаята си…!
Джуди Максуел въобще не блъфираше, когато спомена за ритници в главата.