— Изчислителна машина. Компютър с огромен капацитет. Той управлява всичко. Той е Майката.
Всички се втренчиха в него. Еспиноза, който най-малко разбра от цялата работа, побеля.
— Какво? — запита бавно Лисицата като човек, който лошо чува. — Искате да кажете, че купонът се управлява от компютър ли? Че освен нас на кораба няма жив човек? Само тези желета и компютърът?
— Така изглеждат нещата — каза Кули. — Макар че е възможно един жив човек да стои все пак в дъното на нещата.
— Един жив човек ли? — запита Джуди. — И според вас къде се крие, та досега не сме попаднали на него?
— Ами между нас — каза Кули с естествена простота. — Тук, сред нас.
Не настръхнаха, не хванаха Кули за гърлото, как така си позволява такива глупости. Просто се вгледаха пребледнели един в друг, изпълнени със съмнения.
— Мисля — въздъхна Кули, — че тези, които са в леда… са наистина мъртви.
— Не са ли роботи? — запита Еспиноза.
— Не. Много приличат на истински мъртви. Умрели са. Роботите обаче имат нужда от това, което те някога са знаели. Имат нужда от знанията им, от личността им и така нататък.
— Нито дума не разбирам — избухна испанецът.
Лисицата го скастри.
— Млъкни, човече! Като че ли започва да се очертава нещо…
— Компютърът… как да се изразя, е извлякъл знанието от мозъка на мъртвите.
— Иисусе! — молеше се момичето. — Иисусе!
— И… сега го обработва.
— Ама онези говореха! Един мъртвец не говори. А онези говореха със своите гласове!
— Възможно е преди смъртта им да е извлякъл от тях огромната информация.
— Измъчвал ги е, а? Затова охкат…
— Не знам. Може и да не е. Всъщност по-скоро… умоляват за помощ Майката, не изглежда тя да е мъчителят им. Нещо ми се върти из главата, но не мога точно да се изразя.
— Какво имате предвид? — запита любопитно Лисицата.
— Не знам. Ето например тези кукли манекени. Нямат собствена личност, нямат нищо. Сякаш само чакат да напълнят главите им с информация. А и ние…
— Ние ли?
— А ние ще им предадем индивидуалност.
— Господи, на кой?
— Навярно, на мъртвите.
— Разбирате ли това, което казвате? — запита, клатейки глава Еспиноза.
— Не всичко — рече усмихнато Кули. — Само напипвам. Ала има и още нещо… Когато отворихме капака на ковчега на един истински мъртвец… защрака някакво устройство. Чухте ли?
— Има си хас — каза Аш. — Имате предвид някакво измервателно устройство ли?
— Вероятно за измерване на радиоактивност…
Момичето се хвана за гърлото.
— Боже Господи! Каква ли доза сме получили!
— Едва ли е голяма, капакът бе отворен само за миг. Нищо няма да ни стане от това.
— Щом още при първия капак ви се е сторило съмнително това тракане, защо отворихте и втория? — запита укорително Лисицата.
— Трябваше да се уверя дали наистина има връзка между устройството и отварянето на капака.
— Фантастично! А ако изпукаме заради това?
— Тук има толкова неща, от които бихме могли да изпукаме.
Еспиноза почукваше с нокти.
— Какво ще стане, ако ги избием? Ще ги примамваме един по един на палубата и ще ги блъскаме в морето.
— Сериозно ли мислите, че ще се хванат на въдицата? Смразявам се при мисълта какво ще стане, ако открият изчезването на онзи! — потрепера Лисицата.
— Струва ми се, нищо — успокои ги инспекторът. — Щом и Немо може да се повреди, значи всеки от тях може да се развали. Както изглежда, конструкцията им не е съвсем съвършена. Защо да не може да се случи някой от тях да се обърка и сам да влезе в морето?
— Аз ще повярвам — каза Лисицата, — въпросът е, дали и останалите или тази Майка, или…
Смълча се и се загледа пред себе си. Ако този, който е замислил всичко това, е тук сред тях, тогава…
— Какво ще правим? — запита момичето, загубило надежда. — Не можем ли да ги убием, докато спят? Ще влезем и ще обезглавим всичките.
— С какво? — попита Лисицата.
— Ами…
— Те са по-силни, мис Максуел. Единственото ни оръжие бяха двете дръжки на метли, ала и тях хвърлихме в морето. А не съм сигурен дали, ако се опитаме да ги удавим в желето, ще успеем.
— Тогава какво ще правим?
— Ще чакаме — рече спокойно Кули. — Струва ми се, че непосредствената опасност премина засега. Очевидно имат нужда от нас. Затова са ни довели тук. Ще чакаме и ще бъдем нащрек. Все ще ни се отдаде възможност за действие.
— Амин — каза Лисицата. — Само да не изгорим.
Бирмингам. 8 юни
Телефонът върху масата на Уормуотър изпищя. Инспекторът го вдигна и със страшен трясък блъсна назад стола си.
— Какво?!
Всички вдигнаха глави; даже и американецът спря да си чисти пищова.