Служителят от моргата поомекна.
— Как така? Казвайте, инспекторе!
— Става въпрос за това нещо — показа към масата Уормуотър. — Бих желал да зная какво е.
— Как какво? Кукла! Като механизираните дядомразовци през декември.
Уормуотър поклати мрачно глава.
— Само че това не е кукла, Франк. Това е нещо… може да го наречем и човек, адски е силен, убива безскрупулно, стига да му хрумне! Бих искал да знам от какво е направен.
Служителят в моргата също помрачня.
— Ще се учудите, инспекторе. Не зная. Опитвам се да разбера, но не мога.
Изглежда, че е смес от органична материя и пластмаса. Преди малко тъкмо се опитвах да срежа мускула му. Не става. Сякаш е от стомана.
— Мозък има ли?
— Няма. Има някакъв пълнител в главата си, но не е мозък.
— Може ли да съхранява информация?
Служителят от моргата вдигна рамене.
— Откъде да знам? Ще има нужда от по-основно изследване.
— Знаете ли какво го управлява?
Човекът от моргата пристъпи към едно малко шкафче и пусна в ръката на главния инспектор голяма колкото кибрит кутийка, смачкана от всички страни.
— Това.
— Какво е това?
— Мозъкът и сърцето му заедно. Центърът на цялата система. Аз бих го нарекъл биоробот. Досега не бях виждал и не зная на какво е способен.
— И… какво има в това нещо?
— Ами… най-просто казано, един малък компютър с огромен капацитет. Макар че аз работя в морга и не разбирам много от компютри…
— И, естествено, не знаете къде се произвеждат такива неща.
— Представа нямам, инспекторе.
— Какво е причинило такова… смъртта му?
— Един куршум.
Уормуотър се смая.
— Искате да кажете, че това нещо… биороботът може да бъде застрелян?
— С голям късмет, инспекторе. Какъвто сте имали вие. Ако се уцели точно тази кутийка — както вие сте я уцелили — и куршумът повреди управляващия механизъм, свършено е с него.
— А… от какво се парализира кракът му?
— Това е пак късмет. Когато сте стреляли и сте улучили бедрото му, куршумът се е забил в „месото“ му…
— Месо ли?
— Ами в това органично нещо. После е продължил и се е заклещил между две яки като стомана сухожилия. Тях не ги е повредил, тъй като те са практически неповредими, но е попречил на свиването на крака. Човекът ви е бил парализиран с единия крак, инспекторе.
— Боже Господи! — изръмжа Кули. — Сякаш сънувам!
— Тогава аз какво да кажа? — запита изпод вежди служителят в моргата. — През цялото време животът ми е бил на косъм…
Уормуотър вдигна глава.
— Кога?
— Докато правех аутопсията.
— Отровата ли имате предвид?
Сега беше ред на служителя да се учуди.
— За каква отрова става въпрос?
Главният инспектор подробно разказа, че биороботите използват показалците си, за да изстрелват с тях някаква отрова или чудотворна течност.
Служителят кимна с присвити очи.
— Поне знам вече за какво служат празните резервоари над китката му. За съжаление, аз не намерих нищо в тях. Останките навярно биха могли да се анализират. Но не това имах предвид.
— А какво?
Служителят пак бръкна в шкафа и извади оттам подобен на цигара цилиндричен метален предмет. Държеше го внимателно, много по-внимателно от предишното устройство.
— Знаете ли какво е това?
Уормуотър сви рамене.
— Така на пръв поглед…
— И аз не знаех. Помощникът ми, който е служил при сапьорите, разпозна в него взривяващо се устройство. Каза, че вече е виждал подобно нещо. И нека размерите му не ви заблуждават. Може да вдигне във въздуха цяла къща.
— Самоунищожител — измърмори Берни.
— Нещо такова. Според мен в определени ситуации мъжът е трябвало да се самоубие. Например, ако попадне в безизходица и по негова преценка няма никакъв шанс да се измъкне. Навярно е било достатъчно да натисне някоя част от тялото си и смъртоносното нещо е щяло да избухне. Мога да си представя и това, че детонаторът се е управлявал от някой друг. Евентуално отдалече. Ала това е работа за специалист, инспекторе.
Уормуотър замислено разглеждаше малката бомба, макар че предпазливо не я докосваше. И дума не продума, когато служителят от моргата я затвори обратно в шкафа.
— Къде беше разположен взривният механизъм?
— В областта на кръста. В средата на тялото.
— А сърцето?
— Не на обичайното си място. Точно на извивката, където се срещат рамото и вратът..
— Искате ли да ни кажете още нещо, Франк?
— Ако и това не ви е достатъчно?…
Засега беше достатъчно.
От прага Уормуотър запрати шапката си към закачалката, за миг изглеждаше, че ще се задържи, люлеейки се грациозно, но в последния момент размисли и падна. Американецът се наведе, вдигна я, хвърли я във въздуха и, подлагайки изпънатия си показалец, шумно щракна с пръсти.