От години беше гордостта на Блуменуил, колекцията си от медали множеше като член на отбора на Минесота по кик-бокс. Последния път изтри от картата тъкмо една от амазонките на Лос Анжелис, която, както и да гледаме, беше с двайсетина килограма по-тежка от нея.
Русият, чиято усмивка бе като от реклама на паста за зъби, сякаш въобще не чу заплахата. Какво ти! В погледа му сякаш просветна подигравателна усмивка.
Джуди Максуел сега вече не само загуби търпението си, но направо й причерня. Изрева като корабна сирена в мъгла и връхлетя върху нежелания посетител. Искаше да го фрасне веднъж рутинно в мутрата, да се обърне и със свойствено движение да го ритне в челото.
Лисицата тихичко взе да се моли. Никак не беше сигурен кой ще излезе победител в случай, че се стигне до двубой между него и тази дяволска хлапачка, дори да му се притече на помощ вълшебният халиф. Има ли възможност, трябва да се избягва физическата разправа с тази налудничава гъска.
Ударът на Джуди Максуел обаче не докосна чужденеца. Какво се случи, никой не би могъл да каже точно, даже и Лисицата, Макар че така внимаваше, че очите му щяха да изтекат.
Видя само, че неканеният посетител държи ръка пред лицето си — как е успял за толкова кратко време като с магия да я сложи там, да пукне, сам не знае — и увива пръсти около китката на обезумялата амазонка. В следващия миг Джуди се смрази, изпищя и се строполи на пода. Този писък обаче не беше вече вой на нападащ тигър, а жалкото скимтене на цапардосан в главата заек.
На Лисицата му се повдигна, като видя как мускулестата амазонка коленичи на земята пред краката на русия тип и запритваря очи от болка.
Макар че онзи не правеше нищо. Нито напън, нито задъхване, нито заплахи: даже не се беше зачервил. С уморена и вяла усмивка държеше китката на момичето. Леко, сякаш й мереше пулса.
— Ох! — стенеше момичето. — Пуснете ме… Боли!
— Вие се нахвърлихте — рече мъжът с безстрастен и равен глас.
— По дяволите… пуснете ме!
Чужденецът се подчини. Докато Лисицата се окопити, и двете му ръце бяха в джобовете, сякаш въобще не ги беше вадил оттам.
Лисицата тогава за пръв път си помисли, че го хипнотизират. Мамицата му мръсна! Как не се сети… Ясно е, че само го разиграват и чакат да се включи и той. Има да чакат!
Пусна обратно ножа на мястото му сред дебелата вата и със скръстени на гърдите ръце с интерес наблюдаваше необичайната сцена.
На момичето и през ум не му минаваше да се примири с поражението. Едва се надигна от земята и отново се хвърли в атака. Беше решила, че, щом не е успяла с ръка, ще опита с крак.
Ала този ден й бе писано да не успее и с крак. Чужденецът даже не си отмести главата. Направи нещо друго, ала какво — остана вечна тайна. На Лисицата слюнка му потече от устата, така се беше съсредоточил, и пак не забеляза нищо.
Видя само — като краен резултат, — че момичето пак е коленичило на земята пред обувките на типа и русият засмян рекламен мъж я държи за китката. А амазонката пак го моли да я пусне, защото много я боли.
Лисицата помисли за миг, че може би все пак не го правят за пред него и навярно ще е добре да измъкне ножа си изпод ватата, но вече беше късно. Русият хвана момичето за лакътя и го заведе до стола.
— Седнете!
Гласът му прозвуча меко, почти умоляващо. Момичето се строполи върху стола. А Лисицата размисляше: защо звучи така чуждо този глас? Ако беше по-образован, навярно щеше да разбере, че в него бучи музиката на сферите, така че единственото, което си помисли, бе, че чува сублимиралата в звук самоувереност.
— Какво искате от мен? — прошепна момичето, прибирайки чинно краката си.
Лисицата заряза философстването и тъжно установи, че момичето пак се готви да нападне. Изпъва крака и се опитва да се хвърли към корема на усмихващия се пред нея симпатяга.
Русият тип вдигна показалец.
— Недейте! Моля ви, недейте!
Момичето потръпна и мускулите й се отпуснаха.
— Кой сте вие, за Бога!
Този въпрос и Лисицата можеше да го зададе. Вече беше наясно, че сцената не се разиграва заради него, пред очите му ставаше нещо, но представа нямаше какво. С изтънчените си сетива усети даже, че това, което ставаше, можеше да повлияе и на неговата по-нататъшна съдба. И то не по какъв да е начин.
Лисицата се усмихваше кротко и пак си опита да пусне ножа до китката си. Напразно го клатеше обаче отчаяно, ножът се беше забил във ватата и за нищо на света не искаше да изпадне оттам. Продължи да си разклаща ръката, докато не забеляза, че непознатият го наблюдава. Тогава започна да клати и другата си ръка сякаш трепери от страх.