Немо вдигна глава и погледна Кули в очите.
— Когато ги взехме, оказа се, че всички имат сериозни нарушения на здравето. И, както изглежда, трайни. Колкото и да се стараехме да ги излекуваме, не успяхме. Засега няма лекарство, което може да реши проблемите им. Това е причината, поради която… ви доведох тук.
— Значи каквото сте ни казали досега, всичко е лъжа ли? — осведоми се Лисицата.
— За нищо на света! — запротестира капитанът. — Ако вие ги сложите в ред, те ще са тези, които по-късно ще преговарят с правителствата и с различните международни стопански организации. Вие трябва да ги научите как да се държат при такива преговори, както вече говорихме.
Кули присви очи.
— Ако добре ви разбирам, капитане, вашите… хм… другари са болни.
— Така е.
— Само че мис Максуел е единственият лекар между нас, макар че и тя е психолог и не вярвам да може да направи операция на мозъка.
Капитан Немо се усмихна.
— Не става въпрос за това. Специалистите вече опитаха всичко.
— И?
— Отказаха се от тях.
— Ще умрат ли? — запита със съответния ужас момичето.
— Няма да умрат. Живи са и ще живеят. Ала имат трайни мозъчни увреждания. А мозъчните клетки, както знаете, не регенерират. Една част от мозъка им е мъртва.
— Господи! — рече Кули. — В какво се изразява болестта им?
— В частична, но по-скоро пълна амнезия. Не знаят кои са, не знаят кои са били, не знаят защо са на тоя свят. Единственото, което постигнахме, е това, че всички искат да живеят.
— Чист късмет — рече Лисицата и си помисли за редицата ковчези, пълни с лед.
— И… не само искат да живеят, а и да си върнат някогашното аз. Не забравяйте, повечето имат близки: съпруг, съпруга, деца, родители. Биха искали те нищо да не забележат от това, което се е случило с тях. Искат да останат и занапред любещи съпрузи, деца, сътрудници.
Замълча, изчака въздействието на паузата, после продължи:
— Вашата задача е отново да изпълните с букви измития до бяло лист на мозъка им. Да го изпишете с информация.
Кули само дето не се изсмя.
— Но това е невъзможно, капитане! Ние никога не сме ги познавали!
Капитанът пак се усмихна.
— Изчакайте края, мистър Кули! Вие няма да започнете работата по регенерацията им. За вас е останала само фината работа. Предаването на информацията вече е станало. Всеки един от страдащите от амнезия вече знае кой е, напълно наясно е със старите си навици, познанства, знае даже навиците на любимите си хора. Бих могъл да ги оприлича на чужди агенти, чиято задача е да заемат мястото на изчезнали лица. Дълго време набираха необходимата за това информация… Има обаче още много фина работа. Вие се отличавате с наблюдателност и финес на усещанията. Слава Богу, че съдбата доведе сред нас мистър Лисица и мистър Аш, макар и против волята ни!
— Моето мнение е съвсем друго! — измърмори Лисицата.
— Задачата е ясна, капитане. Само че е напълно неосъществима.
— Защо, мистър Кули?
— Затова, капитане, защото ние никога не сме ги познавали. Как бихме могли да им придадем качества, навици, които някога са имали, ала ние не ги знаем. Иначе казано, трябва да им налеем непознати за нас качества. Как ще стане тая работа, капитане?
Немо се обърна към прожекционния екран.
— Старите им качества не са ни съвсем непознати, мистър Кули. Вашата работа ще бъде само да проверите дали… копието е съвършено и къде има грешка. Моля, наблюдавайте екрана!
Светлината загасна и платното на екрана се освети.
За разлика от предишните кадри този филм трябва да е бил правен в Европа или Америка: виждаше се по зелените градини, сред които се извисяваха разклащани от лек ветрец борчета и хвойна. В градината на червено боядисана къща слабо русо момиче се смееше пред камерата и правеше с ръцете си движения, сякаш искаше да изгони снимащия. Черно кученце с големи уши изскочи от една врата и се спусна към камерата. Картината се разклати, от което можеше да се заключи, че кучето е скочило върху снимащия. Момичето се смееше и извика нещо на кучето.
Кадърът внезапно спря.
— Добре ли наблюдавахте записа? — чуха гласа на капитан Немо. — Моля разгледайте го по-внимателно!
Кули, който имаше огромен опит в изучаването на снимки на изчезнали лица, за момент запечата в мозъка си всяка черта на момичето.
Осветлението светна.
Капитан Немо се изправи и се обърна към вратата.
Желязната врата безшумно се отвори и в процепа се появи предишното момиче. Момичето от екрана.
Мина с усмивка край тях, отиде до подиума, качи се на него и, обръщайки се към тях, се усмихна мило.