— Вие кой сте?
Тъй като въпросът бе насочен определено към него, Лисицата преустанови треперенето и придаде съсредоточен вид на лицето си.
— Аз ли?
Изчака чужденецът да продължи да разпитва, но той не попита нищо. Няколко секунди го гледа замислено, след което с бързи стъпки се отдалечи от момичето. Докато Лисицата се усети, оня тип стоеше вече до парното и разглеждаше радиатора сякаш виждаше за първи път в живота си подобно нещо. Момичето се стегна и като че ли се понадигна от стола. Лисицата с ловко и решително движение освободи ножа си от ватата.
През това време рекламата на паста за зъби въртеше главата си ту към радиатора, ту към тях. Все едно, че гледаха анимационен филм. Въртеше се с такава бързина, като че ли нямаше кости на врата си.
В следващия миг Лисицата изкрещя с ужасено, и от рязкото движение, с което закри лице с ръцете си, ножът послушно се върна обратно в скривалището си. Момичето дишаше тежко и потреперваше, сякаш пред очите й се редяха картини от отвратителен филм.
Що се отнася до филма, на Лисицата наистина му се струваше, че против волята си е попаднал в кино, където по екрана се менят фантастични сцени. Защото русият, както въртеше главата си напред-назад като помпа, само че сто хиляди пъти по-бързо, се протегна към дебелия железен радиатор и с два пръста извади едното му ребро. Радиаторът пращеше и пукаше, докато се освобождаваха дебелите заварки по шевовете. Лека воня и мирис на ръждив железен прах изпълниха стаята. Няколко жълтеникави парченца воден камък се търкулнаха пред обувките му.
Типът не продума, само се усмихваше. Сега вече, обърнат изцяло към тях, вдигна на височината на гърдите си дебелото и дяволски тежко ребро и без каквото и да било видимо усилие, го изви. Твърдото желязо поизпука-поизпука, след което шумно се скъса на две.
На Лисицата му идеше пак да изкрещи, но навреме се отказа. Отде да знае дали този урод не се дразни от крясъци? Току-виж стоварил на главата му някое парче желязо.?!
Русият дангалак обаче не се интересуваше от такива неща. Щом реброто от радиатора се строши в ръцете му, наведе се и остави парчетата на земята. Потри лице и с дискретна усмивка се обърна към Лисицата.
— Какво попитахте?
Лисицата се усмихна и заклати глава.
— Аз? Нищо. Абсолютно…
— Кой сте вие?
— Наричат ме Лисица.
— Аха. Какво сте направил?
— Нищо. Станала е грешка. Така се случи, че…
Лисицата преглътна и трескаво си заблъска главата как да продължи. През това време чужденецът с едно-единствено движение застана от другата страна на масата, до Джуди, и взе досието на Лисицата. Вдигна го на височината на очите си и го загледа неподвижно. Джуди можеше да се закълне, че, докато четеше, клепачите му не трепнаха. Бе се концентрирал в една-единствена точка и момичето никак не можеше да си представи как някой е в състояние да чете, без да си мърда очите. А той четеше, в това нямаше никакво съмнение.
Русият остави купчината книжа на масата.
— Мис Максуел, имаме нужда от вас. Бих желал да дойдете с мен.
— Да не сте се побъркал! Къде?
— Работя за една компания, мис Максуел, която… експериментира върху непознато досега устройство. Имаме нужда от вас. Моля ви, елате с мен.
Джуди Максуел смени тактиката си.
— Окей. Окей. Нямам нищо против. Ще отидем на горния етаж да се разберем с началника ми. Сигурно ще ме пусне, щом работата е толкова важна.
Русият се усмихна меко.
— Веднага трябва да тръгнем, госпожице. Достатъчно време загубихме. Началниците ви своевременно ще бъдат осведомени за всичко.
Джуди присви очи.
— И ако кажа не?
Русият все така се усмихваше.
— За най-голямо съжаление ще бъда принуден да ви убия.
— Ако се оставя!
Гласът й би трябвало да звучи твърдо, но от устата й излезе само неуверено стенание.
Русият не каза нищо, само протегна ръка. Насочи показалеца си към ръждивото ребро на радиатора, после смигна на Лисицата. Преди още крадецът на картини да успее да отвърне на приятелската на вид закачка, нещо като че ли проблесна около нокътя на показалеца на непознатия. Момичето тихо изписка, Лисицата изхриптя, реброто от радиатора се изви като котка, която очаква да я погалят, изпусна няколко мехура във въздуха и изчезна в нищото.
Русият отпусна пръста си и сложи ръце на кръста.
— Най-силната позната до днес киселина на света. Също ние я експериментираме. Само една капка е достатъчна, за да изчезне цял слон. При това без никаква следа, най-много за кратко време да остане някаква неприятна миризма след него. Е?
Джуди все по-малко се надяваше, че вратата ще се отвори и ще влезе сержантът.
— Е?
— Окей — изрече с пресъхнало гърло. — Ако обещаете, че ще ме върнете обратно…