— Наистина знам — кимна Кули.
Бирмингам. 11 юни
Настроението беше напрегнато и очаквателно, сякаш седяха на палубата на натоварен с барут кораб. Джексън вече за трети път говореше с американския център и Уормуотър имаше опасения, че всички разговори ще натежат на сметката на отдела. А беше старателен, услужлив човек…
Размишленията му внезапно прекъснаха, когато Джексън, както си говореше по телефона, гръмна едно балонче с дъвката си.
„Дявол да го вземе! — ядоса се Уормуотър. — Тъкмо да го заобичам, и все ще направи нещо, за да оплеска цялата работа.“
Майкъл Джексън остави слушалката и си почеса брадата.
— Работят момчетата оттатък, не се чешат по оная работа. Шефовете са ги подгонили по банките. Знаете ли колко пари има по сметките на блекстонската атомна централа?
— Колко? — попита Кули.
— Десет долара.
— За Бога, господине! — гордо пропищя Берни и се изпъчи. — Пак хванахме нещата право за рогата!
— А фабриката за играчки или андроиди?
— Много повече. Двайсет долара — каза Джексън.
— Това много повече ли е?
— Разбира се — захили се. — Двайсетте долара, сравнени с десет, са много повече.
— Да ви имам хумора — въздъхна Уормуотър, но не можа да се направи на смръщен шериф. Всъщност екипът му съвсем добре си вършеше работата.
Джексън бутна шапката си на тила.
— Момчетата оттатък са разбрали, че последните суми са изтеглени от сметката преди месец и половина. Приблизително тогава, когато служителите са били изпратени в отпуска. Вероятно с тях са платили отпуските им…
— Пълен крах — кимна Уормуотър. — Сега въпросът е само кои са им стопаните на тези заводи.
— Международни консорциуми…
Уормуотър ядосано удари по масата.
— Все трябва да има в тези скапани сгради някой, който да има име. Не ми казвайте, че някакви безименни призраци са управлявали заводите, проектирали са роботите.
— Известен е директорът…
— Кой е?
— Някаква Нора Браун.
— Жена? Що за маце е?
— Никой не знае нищо за нея. Не е осъждана. Никога не са й вземали отпечатъци от пръстите, нито пък са я арестували за превишена скорост.
— Сега къде е?
— Неизвестно. В отпуска е като останалите. Може и да е на Бахамските острови, може в Акапулко.
— Господи! Кога ще се върне?
— Чак след половин година.
— Слушайте, Джексън. Може ли да си представите, че преди изтичането на тази половин година вашите приятелчета няма да могат да открият жива душа? Че всичките сто и не знам колко души могат така да се изпарят като бутилка уиски на градинско парти?
— Много е възможно.
— А дотогава вие ще седите и ще чакате със скръстени ръце, а?
— Ами, шефе! Хората са получили по един списък и са плъзнали по всички посоки на света. Все могат да попаднат на някого.
— Имам една велика идея, Джексън — каза Уормуотър. — Бог е свидетел, че сам се сетих. Какво би било, ако дадем обява в „Ню Йорк Таймс“? Да се обадят служителите на блекстонската централа. При това спешно.
Джексън кимна.
— Вече го направих, господине. Но не съм сигурен, че ще има успех.
— Защо, Джексън?
— Защото имам чувството, че дори и да прочетат обявата, едва ли ще решат да се обадят.
На кораба Лисицата вдигна нос във въздуха, размърда го като истинска лисица, после поклати глава.
— Струва ми се, че вървим в кръг.
Всички едновременно вдигнаха глави.
— Какво говорите?
— И аз не съм много сигурен — измънка Лисицата. — По-скоро предчувствие. Онзи ден сутринта слънцето изгря отляво, ако застанем по посоката на движение. Вчера отдясно, днес беше известно време отдясно и гледайте сега… залязва отдясно. Значи утре трябва да изгрее отляво. Не разбирам много от навигация, ала имам отвратителното чувство, че се въртим в кръг.
— Значи… не вървим наникъде? — прошепна Джуди.
— Кой знае? Може да чакаме някого. Не бих се учудил, ако се появи внезапно някоя подводница и всичко се изясни. Смятам за изключено…
Камбаната заби — нервно, решително: заповядваше им да слязат от палубата.
Тъкмо стигнаха стълбичката, когато отекна последният камбанен звън.
На най-горното стъпало ги чакаше със скръстени ръце русият леденоок мъж.
В столовата се усещаше миризмата от сутрешната запръжка. Масите бяха почистени, ала Кули все пак усещаше, че мръсната посуда е някъде недалеч от тях, сложена на купчина.
Капитан Немо не изглеждаше нервен, но гласът му отекваше сякаш по-твърдо от друг път.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза без всякакви заобикалки. — Моля ви, внимавайте, защото времето ни е много малко. Бих могъл да се позова на вашата лоялност, на това, че обслужвате велико за цялото човечество дело, ала не го правя. Не съм убеден, че всички сте осъзнали благородството на това дело.