— Нека да ти обясня — Пак и няма да стане работата, Цигулко. Ти ще изгърмиш… а с мен пък ще се заемат твоите хора, както и с момичето. Ако въобще стигнем живи на онзи хубав кораб, който се задава ей там! Ако скоча във водата или акулите ще ме налапат, или ще дойде след мен някой тип и, още преди да са ме изтеглили на крайцера, под предлог да ме спаси, хубавичко ще ми строши врата. Не, Цигулко, мерси за любезността, но оставам. И момичето ще остане. Знае, че бомбата е в теб.
— Кой й е казал?
— Аз.
— Ти ли? Забраних ти…
— Не можеш нищо да ми забраниш. Става въпрос за кожата на всички ни. По-добре е всички да сме наясно с всичко. Знаех, че искаш да спасиш малката. Да не мислиш, че съм сляп, Цигулко? Виждам цялото айлавю, това си е ваша работа. Ама не ми харесва, когато в сериозни неща се замесват чувствата; само се усложнява работата и никога не свършва добре. Казвам го от опит, можеш да ми вярваш!
— Тогава пък…
— Кротко, типът ни следи. Ще видим.
Когато Лисицата изля всичката вода на палубата, Аш се появи до Кули.
— Готвите ли се за нещо, господине?
— Колебая се, Аш.
— Може красавците от крайцера да подушат нещо.
— И аз мисля за това. И не съм сигурен добре ли ще е за нас. Каквото и да се случи, Аш, знаем прекалено много, за да се откажат от нас.
Аш продължи по-нататък, защото морякът андроид впери в тях воднистосините си очи и не ги отмести дори когато прекратиха разговора.
Кули отиде до крана с вода, напълни кофата и тръгна по обратния път, за да се срещне с Джуди.
Навярно и родната й майка не би познала Джуди Максуел, ако я срещнеше на главната улица. Дългата руса перука покриваше наполовина лицето й и за разлика от другите носеше грамадни яркожълти ботуши на краката. С дръжката, на която се люлееше парцал, тя приличаше на пруско войниче от нюрнбергския музей на играчките.
— Всичко окей ли е? — прошепна Кули.
Момичето кимна.
На Кули му беше трудно да говори, тъй като всъщност не знаеше какво трябва да каже.
— Джуди, аз…
— Зная, Ронълд.
Уолтър Кули, ще не ще, помисли за брат си. Какво щеше да направи на мястото му?
Остави кофата и се приближи до момичето. После, когато видя, че андроидът е погълнат от гледката с крайцера, го прегърна и целуна.
— Какво е това… Ронълд… Боже!
— Като че ли се влюбих в теб.
Джуди Максуел се разсмя с висок звънлив смях. Андроидът се обърна, но не намери причина да се намеси.
Джуди склони глава на рамото на Кули.
— Какво смешно има? — запита обидено Кули. — Това беше пламенно любовно обяснение.
— Не се смея на него — рече момичето с насълзени очи. — А на мен. Я ме погледни. И ти ми се обясняваш в любов…
Кули изгледа момичето, после себе си. Навити до колене протрити джинси на бос крак.
— Изглежда, днес нямам късмет. Предложа ли на някой нещо, сто на сто ми казва не.
Момичето протегна длани и хвана ръката на Кули.
— Аз не казах не.
— Не си ли?
— Не съм. Само се разсмях. От щастие.
Кули я прегърна и я целуна. Момичето отвърна на целувката. Андроидът не разбра нищо от цялата тази работа.
Кули беше безкрайно щастлив. Даже не усещаше, че от висящия парцал капе вода по главата му.
Корабът хвърли котва на почтително разстояние от тях, сякаш се срамуваше от сивото си недружелюбно тяло. Кули знаеше, че по радиото дават указания на капитан Немо.
След неколкоминутна привидна тишина на палубата се изсипаха няколко андроида. Кули се опита да ги различи един от друг. Можа да установи само, че и русият тип е облякъл морска униформа.
Капитан Немо се качи на палубата чак когато от крайцера към тях се отправи голяма моторна лодка.
Капитанът за последен път огледа палубата, моряците, пленниците си, после махна на Кули да отиде при него.
— Надявам се, че ще се придържате към заповедите ми, нали? Всяко неподчинение може да повлече след себе си тежки трагедии. Дръжте се естествено и нищо няма да се случи…
Моторната лодка направи кръг около кораба: дежурният офицер явно се интересуваше от корпуса, преди да се качи на танкера. Очевидно не видя нищо съмнително, защото имаше приятелски вид, когато стъпи на палубата, придружен от трима моряци.
Немо отдаде чест и протегна ръка.
— Капитан Кингсли. Привет, лейтенант.
Лейтенантът вяло вдигна ръка към шапката си.
— Лейтенант Харисон. Капитан Мълони изразява съжалението си, господине, че ви спираме, но събитията от последните дни…
Немо сложи ръце на хълбоците си.
— Какво се е случило, господин лейтенант? На този плаващ остров само бегло научаваме за световните събития. По радиото предават повече на езици, които не разбираме много.