За огромно негово учудване обаче Немо нищо не направи. Даже като че ли се радваше.
— Големи леваци сте — рече доволно. — Вярно е, не сте моряци. Хубавичка беля ми забъркахте. Но едновременно с това, даже точно заради това, изглежда, успяхме да прогоним всяка сянка от съмнение. Където толкова… хм… нескопосано мият палубата, едва ли има нещо за криене на кораба.
Усмихна се и избърса чело, въпреки че колкото и да беше задушно и горещо, по него не бяха избили капки пот.
— Починете след обяда, моля ви. И след почивката продължавайте работата си. Приятелят ми ще дойде да ви вземе. По-късно ще получите още указания.
— Да пукнеш дано! — изръмжа Лисицата, когато капитанът се обърна и се спусна по стълбите.
Еспиноза не каза нищо, само вдигна два пръста.
Показваше знака на победата.
Бирмингам. 11 юни
Уормуотър и този път не успя да улучи с шапката си закачалката. Падна, от което главният инспектор стигна до извода, че все още не са успели да отбележат решителен напредък по делото.
А Джексън го очакваше с приятна изненада. За инспектора беше изненада и че нямаше дъвка в устата. А пък това, което му каза, изпълни сърцето на инспектора направо с щастие.
— Успяхме да хванем един член — започна Джексън. — Сега се обадиха момчетата, преди малко.
— Кого?
— Някакъв Фишер. Член на надзорния съвет. Веднъж бил във фабриката за роботи, а в атомния институт не е бил нито веднъж. Струва ми се, че получава хубави пари за членството си в надзорния съвет, но такъв въпрос не може да му се зададе.
— Не?
— Да се зададе може, но няма да отговори. Има право на това.
Уормуотър се наведе напред.
— Какво още казва?
— Ами според него всички са в отпуска. Той така знае, че тези, които извършват ремонта, настоятелно са помолили никой да не остава в предприятието, защото цялото ще го обърнат наопаки, ще го изчистят и пак ще си го обърнат.
— Какво ще направят?
— Той каза така.
— Има ли въобще някой, който може да ни осведоми какво става из тия прокажени места? Защо са се разорили, къде са им сътрудниците и т. н. Има ли такъв, Джексън?
— Как да няма, господине. Поставихме този въпрос и на мистър Фишер. Според него мисис Нора Браун отговаря за всичко, обикновено тя прави докладите до надзорния съвет.
— А това, къде, по дяволите, се намира мисис Браун, това никой не знае, така ли?
— Точно така, господине.
На кораба Хубавото момиче с празни очи седна на един стол срещу тях и кръстоса добре оформените си крака. Кули наблюдаваше лицето й. Момичето забеляза, че го гледат чак след известно време и в погледа й нямаше нищо друго освен очаквателна безкрайна празнота.
Екранът се освети: появиха се видяните вече веднъж къща, градина, люлка и русото момиче, което беше там до тях на стола.
Картината вървеше без звук. Момичето беше вперило поглед в кадрите и със странен, неподходящ за нея, жив глас започна да говори:
— Аз съм Елизабет Абрамс. Това е баща ми. Обичам баща си. Винаги съм го обичала. Когато бях малка, веднъж ме взе със себе си…
Гласът отплува в нищото; Кули потъна в мислите си.
Стресна се чак когато момичето спря да говори и клюмна глава. Цялото й тяло трепереше като на някой, който е минал през голямото физическо натоварване.
Капитан Немо сложи ръце на кръста си.
— Е?
— Не е естествено — каза Кули. — Много неща е забравила.
— Това е пряка последица от амнезията — въздъхна капитанът. — Колко време е необходимо, за да стане безупречна?
Кули преглътна дълбоко.
— Един месец. Най-малко.
— Няма толкова. Имате само една седмица. И трябва да обучите не само нея, а двайсет и седем!
Кули се разсмя.
— Шегувате ли се, капитане?
Немо дори не направи гримаса.
— И през ум не ми минава. Двайсет и седмината чакат да ги излекувате.
Кули едва не се изпусна да каже, че там долу са видели много повече ковчези, но навреме си сложи спирачка на езика.
— Има доста тежки случаи — рече замислено капитанът. — Тях ще оставим за накрая. Ако не ни стигне времето… може окончателно да се откажем от тях. Бихте ли могли да определите, ако обичате, каква е основната разлика между сегашното и някогашното поведение на мис Абрамс?
Кули смръщи чело, сякаш усилено мислеше.
— Не преживява истински ролята си — рече накрая. — Не се отъждествява с фигурата, която трябва да изобразява.
Момичето се беше втренчило във въздуха, сякаш не ставаше дума за него.
— Вие… можете ли да постигнете да се отъждестви?
Кули разпери ръце.
— Какво да ви кажа? Решаваща роля имат волевите фактори. Ако някой иска нещо, способен е на чудеса. Ако не почувства красотата на задачата, никога няма да има голямо постижение. Така учат във висшия институт.