— Осемнайсет хиляди тона?
— Признавам, че изглежда много. Ама и терористите не са малко в целия свят. Който и от вариантите да приемем, акцията е извънредно рискована. Въпреки всичко здравият разум показва, че трябва да ги нападнем, преди да са усетили, че се въртим наоколо.
— Аз имам по-добър план, адмирале. — погледна го Уормуотър.
Военният се засмя.
— Казано откровено, на това се надявах. С какво мога да ви помогна?
Уормуотър му каза.
Лейтенант Харисон и моряците се потяха както по време на тежка служба в тропически води.
— Какъв беше задникът на… онзи моряк? — запита с искрено любопитство Берни нещастния чернокож ефрейтор, който бе спрял поглед върху миещия палубата матрос.
— Вече казах, господине — простена ефрейторът и горчиво въздъхна. — Хубав, закръглен, женствен.
— Възможно ли е да е било жена?
— Откъде, да му се не видяло, да зная? Видях само задника. Помислих, че е педераст и…
— Ама може и жена да е била?
— Ами може.
— А косата?
— Руса, малко сплъстена.
В другия ъгъл Уормуотър обработваше лейтенант Харисон.
— Казвате, че по стълбите се излиза направо на главния коридор. Колко кабини имаше вдясно?
— Четири. Ние влязохме в третата, където бяха документите.
— Казвате, че всичките им документи са били наред?
— Абсолютно. Макар че ги разгледах отгоре-отгоре. Корабът в крайна сметка е собственост…
— Добре, лейтенанте. Опишете ми сега капитана.
Разпитите продължиха два дни и две нощи.
През нощта на третия ден лейтенант Харисон помисли за пръв път, че, ако се върне в Алабама, ще разбие физиономията на чичо Джими, който винаги го насърчаваше да се посвети на моряшката професия.
А все още всичко предстоеше.
Уормуотър погледна към Кули.
— Сигурен ли сте, че ще успеете да ги надцакате?
— Имам ли друг избор?
— Избор винаги има, човече!
— За мене няма!
— Ами… вие си знаете. Значи можем да започваме акцията?
— Да започваме.
Уормуотър кимна.
Адмирал Боуи се изправи и тръгна да даде разпореждания.
На кораба Кули тъкмо работеше над младеж с черни мустаци.
— Аз съм Емил Лерой — рече момчето и погали мустака си. — Имам френски произход, като дете в Швейцария…
Кули го спря.
— Достатъчно, Емил! Това го знаем. Кажи онова, Емил!
В очите на черноокия креолец блесна омраза. Наведе глава и Кули видя, че ръката му е свита в юмрук.
— Някога… съм бил човек — задъхваше се от вълнение. — Бил съм човек… там на снимката, Емил Лерой… От мен са направили машина проклетниците! Взели са ми тялото, само част от душата ми… е оцеляла. Трябва да ги убия!
— Кои са враговете ти, Емил?
— Враговете ми…
Вратата се плъзна толкова тихо, че Кули дори не забеляза. Видя ужасените погледи на Аш и Лисицата, ала нямаше време да спре андроида.
Емил Лерой обаче сам спря. Усмихна се и скръсти ръце.
— Най-важното е спокойствието. Аз съм винаги много спокоен. Дори и като малък не са могли да ме извадят от търпение. Не мога да търпя само когато измъчват животни.
Кули се обърна. Русият тип стоеше до вратата със скръстени ръце.
— Оставете работата — рече с глух, уморен глас. — Капитанът ви вика.
Погледна към Емил Лерой и вдигна ръка.
— Хайде!
Мустакатият мъж беше клюмнал глава и си обра набързо крушите.
Капитан Немо ги прие пребледнял и треперещ. Кули ликуваше. Изтощението личеше не само на русия, а и на капитана. С нощния „труд“ бяха успели да им объркат периодите. Инспекторът беше сигурен, че не всеки от тях можеше да почива нощно време. Освен техниците бяха необходими още неколцина, които, готови за всеки случай, будни или в полудрямка, кротуваха някъде.
— Викали сте ни, капитане.
Немо вдигна ръка да им даде знак, ала и това движение издаваше умора.
Кули се замисли. Дали нямаха и друг проблем, освен че им беше объркал ритъма?
Вместо да изпита дълбоко задоволство, буца заседна в гърлото му. Знаеше, че делото им е към края си, ала… в тялото му имаше мина, а в кораба — осемнайсет хиляди тона отрова.
Капитан Немо наклони глава на една страна, сякаш слушаше нечии разпореждания.
— Трябва да разиграем още веднъж това, което направихме и преди една седмица — изрече без никаква особена подготовка, без да ги попита дори дали напредват с работата.
Лисицата вдигна глава.
— Да разиграем ли? Какво?
— Пак има кораб наблизо. Преди десет минути приехме сигналите.
— Не можете ли да уредите да се маха, по дяволите? Обещахте, че свършим ли с работата, и… ще започнете преговори за отровното море и ще ни пуснете на свобода. Нашата работа скоро ще свърши. Може би е въпрос на часове… После можете да правите с приятелите си в амнезия, каквото си пожелаете. Ала трябва да знаете, че всяка пречка може да забави работата ни с дни. А аз бих желал да се махна оттук, колкото може по-скоро!