— Ей! — изхърка ужасено Лисицата и най-вече с лошо предчувствие. — С мен какво ще стане?
Русият рекламен тип завъртя глава.
— Тъкмо обмислям. Жалко, че този Джо в главата ви…
Лисицата се подчиняваше единствено на инстинктите си. Не можеше да обясни защо, но усети, че, ако не се откаже от Джо, смъртта му е сигурна. Тоя луд ненормалник ще му капне една капка от оная киселина и така ще си отлети от стаята, яхнал топлия вятър. Вече плюеше на това, че евентуално могат да го измамят и да му измъкнат по този начин признание! Обиграният му нос усети, че не само той е в голяма беда, а и смахнатата кокошка, дето забърка цялата каша. За какъв дявол й беше да го призовава точно на днешния ден?
— Няма никакъв Джо — каза решително, — измислям си го.
Русият закима недоверчиво.
— Сериозно? А пък са ви повярвали и отлични психиатри.
— Успях да ги излъжа.
— Че как пък успяхте?
Лисицата дори и сега, на ръба на поражението, не можа да се отрече от себе си. Очите му заискряха гордо.
— Успях да ги метна. Мога да метна всеки психолог, да не говорим за детекторите на лъжата.
— Как го правите?
Лисицата вдигна рамене.
— Дарба и постоянни упражнения. Това е най-важният закон за артистите.
Русият кимна и се облегна на масата.
— Добре, Лисицо. Ще ви взема със себе си. И моля ви, не забравяйте, че всеки момент мога да ви капна от киселината. Само една капчица е достатъчна за пълното ви унищожаване. Задачата ми е да ви отведа някъде, но, ако се появят сериозни препятствия… трябва да ви унищожа… както и себе си. Ако само с жест се опитате да осведомите някого, че нещо не е наред… подписвате смъртните си присъди. Не забравяйте: аз забелязвам всичко!
Всичко едва ли — надяваше се Лисицата, и докато ставаше от стола, пусна обратно ножа сред ватата. — Чак пък всичко…
Барселона. 29 май
На Лопес Еспиноза му вървеше добре в играта тази задушна вечер в края на май. Вече бе обрал до шушка трима будали и беше почти готов с опоскването и на четвъртия. Коста, личният му помощник и доставчик, неколкократно отиваше до него и вдигаше вежди, за да се поинтересува няма ли нужда от помощ, но Лопес бе съвсем сигурен в работата си. Дори не трябваше да внимава кой знае колко: Преди малко, като сменяше дамата купа, тя едва не падна под масата, ама бунаците така и не забелязаха.
Лопес Еспиноза работеше според древни правила. Оставяше противникът да спечели някоя и друга ръка, даже и с по-голяма сума, рискувайки до го зареже и да вдигне платна във вечерната дрезгавина. Ала тъй като добре познаваше психиката на картоиграча, знаеше, че тази вероятност едва ли можеше да се изрази в проценти. Навярно един на десет хиляди има толкоз душевна сила, че да стане тъкмо когато изглежда, че богинята Фортуна бавно обръща към него сияйното си лице.
Две качества правеха Еспиноза велик: сръчността на ръцете му и силата, с която овладяваше страстите си. Изражението му бе еднакво безизразно и когато виждаше,че има фул още при раздаването, и когато по-малкият му брат му съобщи, че баща му е убил майка му в съседната стая, а после се е обесил.
По всичко изглеждаше, че играта скоро ще свърши. Парите на злощастните леваци бяха на привършване и Еспиноза реши да не протака повече нещата. Още едно раздаване, ще ги обере до последната пара и край, Иисусе. Ще слезе на партера и ще пийне една чаша червено вино. Повече не, само една чашка. Пукната пара не струва покерджия, пълен с алкохол. Картоиграчът е като артист. Има нужда от бистра глава и сигурна ръка.
Обраните тъкмо се изметоха и на хоризонта се появи нова банда. Коста ги водеше към него и междувременно не млъкваше нито за миг. Плещеше като кречетало така, че от главите на бунаците се вдигаше пушилка.
Лопес преглътна и си помисли за чашата с червено вино. После, предавайки се, взе да върти картите в ръце.
С шумно старание Коста насочваше будалите все по-близо. Лопес Еспиноза знаеше наизуст репертоара на Коста и се стараеше да изключи слуха си, за да не се очертае по лицето му отвращението.
— Последният път пак го обраха — чу той първия вариант на типовия текст. — Един моряк. Облекчи джоба му със сто хиляди пезети. Вече не е, какъвто беше… Може да се одруса. Гледайте мен как го правя! Ако ми дадете десет долара, ще ви удвоя парите. След пет минути ще ви върна двайсет. Какво ще кажете? Загубя ли, ваш е златният ми пръстен. Ще стане ли пазарлъкът, сеньор?
Коста се опитваше да върже един американец с шарена риза. По всяка вероятност беше от западния бряг, защото съвсем поносимо говореше испански. След дълги уговорки най-сетне се съгласи на сделката.