Когато се качиха по стълбите, русият не откри никаква разлика. Беше прекалено уморен, за да мисли. Анализаторите му не предадоха никаква информация.
Скоро след посещението капитан Немо повика Кули при себе си.
— Мистър Кули, докладваха ми, че сте останали сам с един от моряците. Бихте ли ми дали отчет какво се случи между вас?
Кули се захили.
— Честно казано, капитане, даже и да исках, нямаше много време за комуникация. Типът влетя в кенефа и бумм!
— Чиста ли е съвестта ви, мистър Кули?
— Това не е въпрос на съвест, капитане. Наясно съм какви могат да бъдат последиците, ако направя някоя глупост. И затова не правя.
Капитанът вдигна вежди с уважение.
— Браво, мистър Кули! Радост е да се работи с вас.
Кули стоеше на палубата и се наслаждаваше на залеза, когато Лисицата се промъкна до него.
— Вие кой сте? Андроид?
Кули отговори с въпрос:
— Вие ли сте Лисицата?
— Забелязах, че си сменихте дрехите. В тоалетната ли стана?
— Аха. Много си наблюдателен, Лисицо!
— На мен ли ми го казвате? Но не отговорихте на въпроса вие кой сте?
— Братът близнак. Поздравявам ви, че забелязахте, а сме досущ едни и същи.
— За останалите може би, но не и за мен — възгордя се Лисицата. — Наистина ли той е Цигулката?
— Какво? — изуми се Кули.
— Досещах се, че ме премята — изсумтя Лисицата. — Кой е въобще?
— Детектив. Ама това сега не е важно.
— За вас — рече Лисицата.
В този момент се появи и Аш.
— О, Аш! — повиши глас Ронълд Кули и потупа засмения сержант по рамото. — Радвам се да ви видя отново.
Ръката на Лисицата трепереше, когато посочи към Аш.
— И този ли… е ченге?
— Сержант Аш — рече весело Кули.
Лисицата закри лицето си с длани.
— Господи! В що за банда съм се забъркал?!
Щом русият тип напусна горната платформа, Кули се наведе към Лисицата.
— Не казвайте още на останалите. Кой е крайният срок?
— Утре вечер.
— Капитанът какво знае?
— Че сме подготвили двайсет и седмината. Мисли да прави нещо като изпит.
— Добре. Тази коя е?
— Мис Паркер. Един от най-чудесните ни обекти. Опитайте!
— Как?
— Попитайте я коя е.
Червенокосото момиче с едва забележими лунички се усмихна, когато Кули я заговори:
— Как се казвате, малката?
Очите на момичето се замъглиха.
— Да не смеете да се обърнете още веднъж така към мене!
— Много добре — захили се мъчително Кули. — Значи… как се казвате, госпожице?
— Мис Паркер. Синди Паркер.
— Професия?
— Атомен физик.
Кули се замисли и се наведе напред.
— Каква е целта на живота ви Синди?
— Да убия тези, които са ме убили!
Луната препускаше заедно с кораба. Няколко минути тича по повърхността на водата, после, като й омръзна да гази водата, се вдигна във въздуха.
Кули тъкмо размишляваше дали да използва радиовръзката, когато някой му закри очите.
— Познай кой е?
— Капитан Немо — рече Кули ухилен.
Джуди го удари по главата с длан.
— Мръсник! Даже не ме погледна долу. Сякаш ме нямаше, само онова момиче.
— А, няколко пъти погледнах към теб — силеше се Кули. — За какво момиче става въпрос?
— За горката Синди Паркер. Понякога имам чувството, че…
Спря объркана и обърна глава към Луната.
— Какво?
— Ами… че това момиче ти харесва.
— Един андроид?
— Не знам. Не ме разбирай накриво, Ронълд… не го казвам от ревност, ала е толкова странно…
На Ронълд Кули обаче му беше странно, че момичето го нарече с малкото му име.
— Много добре знаеш, че това е глупост — мърмореше и се чудеше дали все пак не трябва да каже истината на момичето. Думите бяха вече на устата му, когато Джуди се вкопчи в рамото му и го обърна към себе си.
— Искам да ме целунеш. Сега!
Ронълд Кули редеше молитви, но не видя никакъв изход. Освен един-единствен, да признае…
— Целуни ме!
„Положението ми е деликатно — установи артистът. — Започна ли да обяснявам, кой знае какво ще излезе накрая… Ако Джуди разбере, че не съм аз, няма да може да се държи така естествено и роботите може и да подушат…“
— Целуни ме, Рон!
„Една театрална целувка, малката“ — уверяваше в себе си момичето Кули, след което се предаде. Луната направи още един скок и се закачи още по-високо на небето.
Театралната целувка излезе малко по-дълга отколкото предвиждаше. Джуди се отпусна и го погледна странно.
— Рон…
— Кажи, мила.
— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо?
— Казвай! Все ще го понеса!
— Никога досега… толкова странно… Не знам как да ти обясня…
— Никак — рече Кули, — май разбирам.