— Е?
Еспиноза триеше безмълвно потта от лицето си. Лисицата дишаше тежко, почесвайки се по носа.
Аш се наведе над двайсет и седмия ковчег и докосна „маковото семе“ отстрани.
Ковчегът се отвори.
Ронълд Кули гледаше настръхнал широко отворените сини очи на Елизабет Абрамс. Момичето ги наблюдаваше изпод желето сякаш със смислен поглед.
— Господи! — простена Кули. — Даже и така е ужасно, че сте ги подготвили предварително за това.
Джуди тихо изпищя и хвана ръката на артиста.
— Ронълд! Господи… Ти… Вие… кой сте?
— Кротко — рече Кули. — Всичко ще ти обясним. Отворете капаците и на останалите ковчези! Хайде, Лисицо, Еспиноза!
Не след дълго двайсет и седем андроида гледаха насреща им с неподвижни очи.
— Когато дойдохме първия път — рече Лисицата, — още не бяха облечени. Лежаха един до друг като манекени. И… когато другите станаха, не се събудиха.
Андроидите неподвижно лежаха под желето. Сива пара и облаци ги покриха, сякаш изчезнаха в безкрая на смъртта.
— Какво ще стане с нас, ако…
В този миг малката светлинка на ковчега на Елизабет Абрамс започна да примигва. Ръката на момичето помръдна, трепнаха клепките й.
— Май спечелихме — каза Кули, — поне в първия рунд.
Отстрани на ковчезите запримигваха светлинките и андроидите се размърдаха. Друго нямаше какво да правят, изтеглиха се край стената и оттам ги наблюдаваха, не можеха да са съвсем сигурни дали ще се осъществи това, върху което цяла седмица бяха работили.
Свистенето на вентилационното устройство нарасна до писък, ала и така не можеше да се справи с кълбящата се на все по-големи облаци пара.
Първата, която излезе от ковчега, беше Елизабет Абрамс. Движеше се бавно, сякаш не можеше да пази равновесие.
Кули затвори очи. Пред очите му като че ли бе оживял пъкълът на Данте. Мъртвите, които чакат присъдата си…
Когато ги отвори, вече мнозина стояха край ковчезите си: освен Елизабет Хансен, Лерой, Синди Паркер. От дрехите, косата и кожата им желето се изпаряваше на гъсти облаци.
— Да им се покажем — рече Аш, ала преди да тръгне към тях, Джуди се хвърли към Елизабет.
— Елизабет! Аз съм Джуди. Джуди Максуел.
Покритото с желе момиче обърна главата си към нея. Сдървено като кукла.
— Джу… ди Макс…уел.
Сричките с мъка се откъсваха от устата й, ала Джуди беше сигурна, че след няколко минути всичко ще е наред. Хвана внимателно ръката на Елизабет и я държа, докато всички не застанаха край ковчезите си, вдигайки пара като парчета лед.
Джуди изчака няколко минути — Кули погледна часовника си: точно три — и се обърна към Елизабет.
— Как спа, Елизабет?
— Благодаря, Джуди, добре.
Джуди Максуел въздъхна дълбоко.
— Часът настъпи, Елизабет, за който говорихме. Ще ти покажа каква си била… и на останалите ще покажем. Искате ли да видите?
Елизабет кимна.
По челото на Кули изби студена пот, когато с монотонен шептящ глас из мъглата се обади хорът на чудовищата.
— Искаме! Искаме!
Джуди, след нея Лисицата се отправиха към първия ковчег от втората редица. Сложи ръката си на индикатора, изчака да се отвори капакът на ковчега и отстъпи назад.
— Това си била ти, Елизабет!
На височината на покрива затрака някакъв уред.
Облаци мъгла забулиха всичко. Вентилационното устройство пищеше диво, а тракането на измерителния уред спря чак когато се затвори капакът на ковчега на Елизабет Абрамс.
Андроидите стояха неподвижно, очаквайки заповед.
Лисицата и Аш се опитваха безуспешно да отворят ковчезите на останалите, ала индикаторите не работеха.
Кули си погледна часовника.
— Нещо след половин час започва циркът. После ще му мислим какво да правим!
Еспиноза вдигна палеца си както летците, когато искат да покажат, че са готови за старт.
— Окей! Тръгвам!
Излезе през оставената отворена врата, изтича по коридора, после нагоре по стълбите до шпионката на светлинния пазач. С наслада, с почти садистична радост пъхна крака си пред светлинката. Когато долу някъде, където бяха кабините на най-долната палуба, се чу истеричен алармен звънец, се засмя доволно.
В същия миг, в който издрънча звънецът, вентилационното устройство спря да работи. Мъглата настъпваше към тях на гъсти вълма. Кули видя само, че отстрани на ковчезите започва да червенее един невидим досега светлинен лъч и капаците потреперват.
Внимателно се изтеглиха в най-близкия до вратата ъгъл, оставяйки андроидите сами. Парата се понесе към свободния изход: огромните й сиви облаци се изтърколиха на коридора. Аш неспокойно погледна към отворената врата, по коридора обаче не се движеха непознати андроиди с агресивен нрав. Всичко тънеше в тишина, сякаш освен тях на кораба нямаше жив човек.