Капаците на ковчезите се отвориха бавно. През пролуките на парата бавно изплуваха пет андроида: русият тип и четирима матроси. С неподвижни стъклени очи, бавни несръчни движения се измъкнаха от тенекиените сандъци и с празни замъглени погледи се отправиха към вратата.
Кули знаеше, че трябва да даде знака, ала гърлото му се беше свило от отвращение. Чувстваше се като слабохарактерен командир на екзекуционен отряд, на който се е паднала мъчителната задача да ръководи стрелбата.
Поколеба се малко, макар и да знаеше, че това колебание може да им струва провалянето на целия план. Със свръхчовешко усилие отвори уста, ала преди още да успее да изрече съдбоносните думи, до него се обади безстрастният хладен глас на Джуди:
— Те са убийците ти, Елизабет! Те са ви убили, Синди и Емил! Направете с тях това, което те биха направили, ако си изпълните задачата!
И години по-късно Кули с ужас си спомняше за кошмара, който последва. Двайсет и седемте препрограмирани андроида заобиколиха все още не напълно събудените пет и със зъби и нокти ги накъсаха на парчета. Сякаш нищо неподозиращо невинно дете бе попаднало в клетката на зверовете.
Най-странното беше, както си спомняше по-късно Кули за случилото се, че разправата протичаше съвсем тихо и беззвучно. Полуспящите андроиди почти не се съпротивляваха. Повдигайки вяло ръце, се оставяха да ги късат на парчета.
След няколко минути подът на залата бе покрит с откъснати ръце, крака и тела без крайници.
Главата на русия тип с широко отворени очи се търкулна пред тях и, щом ги забеляза, устните му потрепнаха:
— Ка… кук… кук…
Бяла, хлъзгава, желирана течност опръска стените.
Елизабет и Синди Паркер се приближиха до тях, прекрачвайки едно обезглавено тяло с моряшки дрехи.
— Тези ги убихме — рече, усмихвайки се като малко момиче Синди. — Къде са другите?
— Потърсете ги — заповяда Джуди, — а като свършите, отидете там, където сме свикнали да разговаряме с вас досега.
Когато и последният андроид изчезна по коридора, Кули се обърна към Аш.
— Къде е капитан Немо?
Лисицата се втурна към ковчезите.
Сандъкът на капитан Немо зееше празен, както и на останалите.
Беше точно полунощ, когато първите водолази стигнаха кораба. Десет минути по-късно командосите бяха на борда, а след още десет минути машините спряха да работят.
Хората на Кули тъкмо завиха на ъгъла на коридора, когато лейтенант Харисон с автомат на рамо едва не се блъсна в тях.
— Господи… значи сте тук! Ама че кланица има в машинното… не може ли да ги укроти някой?
— Какво има на дъното? — попита артистът и посочи надолу. — Нещо сериозно ли?
— Осемнайсет хиляди тона морска вода. Досещах се, че отровата е измама…
Джуди изстинала гледаше Кули.
— Вие… познавате ли се?
Ронълд Кули весело плесна момичето по задника.
— Всичко ще ти обясня, бейби. Бързо към вратата на тайните!
Желязната врата, иззад която преди седмица се разнасяха стонове и охкания, се извиси заплашително пред тях. Ала Кули знаеше, че вече няма нищо заплашително. Няма и не може да има.
Харисон и пристигналите междувременно командоси вървяха напред, притаиха се край вратата с късоцевите си автомати, докато Кули просто почука по желязната плоча.
Лисицата изстена, лейтенант Харисон си нахлупи шапката, когато вратата пред тях с тихо проскърцване се плъзна в стената.
Вътре в огромното като бална зала помещение господстваше полумрак. Насреща, точно под една пръскаща бледа светлина лампа, се намираше огромно писалище, покрито с наредени във вид на пирамида компютри в пастелни тонове. Над писалището висяха широките листа на палма, посадена в дървена каца.
Зад това огромно бюро седеше, превита на четири, слаба фигура, облегнала с длани лицето си. Щом влязоха, вдигна глава и им даде знак.
— Заповядайте моля!
Командосите насочиха автоматите си срещу нея. Бледата жена им махна с ръка.
— Оставете моля, няма да има нужда.
Джуди закри уста с ръка.
— Кати! Кати Хауард!
Чуха, че на няколко метра над тях на палубата каца хеликоптер.
— Мисис Нора Браун, трябва да ви арестувам — рече лейтенант Харисон. — Имате права…
— Никакво право нямам — прошепна жената. Трудно, сякаш и самата тя беше андроид, пристъпи към тях. — Вече на нищо нямам право. След няколко дни… няма да съм жива.
Харисон щеше да скочи, за да повика медицинския персонал, ала жената го спря с изискано движение.
— Не си струва труда, господине.
— Лейтенант Харисон.