Жената бледо се усмихна.
— Бреди беше помислил и за това. За първите дни не се притеснявахме, тъй като „изследователите“ се връщаха сред семействата си след дългогодишно отсъствие. Естествено е, че в такива случаи всеки чувства малко чужд новопристигналия. Няколко дни по-късно пък… той щеше да претърпи смъртна злополука.
— Как?!
— Решихме да ги убием. Единият щеше да изчезне, докато се къпе в морето, естествено, оставяйки съответните следи, друг пък щеше да го погълне навеки някоя пропаст…
Главният проблем продължаваше да бъде този: кой ще обучи андроидите. Бяхме останали малко, отгоре на всичко порядъчно облъчени. Аз получих най-малка доза. Живеехме с вярата, че можем да се измъкнем. И така, тъй като аз бях най-леко заразена, задачата да ги обуча се падна на мен. За два месеца трябваше да постигна съвършените им варианти.
Разбира се, бяхме наясно, че е немислимо сама да се преборя със задачата. Да управлявам кораба, да го защитя от евентуалните проверки, сама в океана, а освен това да се занимавам с андроиди, които трябва да се обучат — това би надхвърлило силите ми. Затова стигнахме до решението, че… трябва да наемем няколко души, които да извършат работата вместо мен.
— Нас — измърмори Уолтър Кули.
— Да, мистър Кули. Навярно сте любопитни защо изборът ни спря тъкмо на вас. Донякъде беше въпрос на случайност. Естествено, ние бяхме наясно какви хора търсим. Психолог, артист и някой, който разбира от мимика. Най-напред мислехме за някой мим, ала после решихме да е мистър Еспиноза. Познавах мистър Кули много добре, тъй като много пъти съм го гледала по време на гастролите му в Съединените щати. Още повече, че андроидът, който трябваше да го вземе, вече познаваше околностите на Бирмингам, тъй като беше посетил и две семейства в този град.
Бреди предложи мис Джуди Максуел, а с Еспиноза аз се срещнах през миналото лято в Испания. Направо ме очарова с ослепителните си трикове и покерджийското си лице. Мистър Аш и мистър Лисица попаднаха случайно сред останалите. За съжаление бях сама и… не можех да свърша цялата работа. Освен това натоварихме и андроидите повече, отколкото можеше. Зареждането не функционираше безупречно, затова Немо и Прокс I — II не се подчиняваха, както трябваше.
— Прокс I — II?
— Русите роботи. Единият даже изчезна някъде. Очевидно е паднал в морето.
— Да — преглътна Уолтър Кули. — Ако си бяхме изпълнили задачата… какво щеше да стане с нас?
— Сега вече мога да ви кажа. Трябваше да ви убием. Андроидите щяха да свършат работата. Знаете, че замеси ли се веднъж човек в някоя мръсотия, спиране няма. Блатото го поглъща все по-надълбоко.
Вдигна чашата си и пи с разтреперана ръка.
— Когато ви доведохме на борда, замисълът ни беше и аз да съм сред вас, все едно че и мен са ме отвлекли, като Кети Хауард, собственичка на козметичен салон. Щяхте да сте ми пред очите. За съжаление в деня, в който пристигнахме, се разболях. И причината не беше морска болест, както вие предполагахте, а… лъчева болест. Още тогава подозирах, че с мене е свършено. Отгоре на всичко роботите се разваляха един след друг. Двайсет и четири часа на ден не стигаха за всичко. Непрекъснато отслабвах физически, принудена бях да им поверявам все нови и нови неща. А на тях не можеше да се разчита. Бях в радиовръзка с всеки и с ужас установявах какви груби грешки допускат. Необходимо е поне още едно десетилетие, за да произведем напълно равностоен на човека андроид.
— Чия бе идеята да ми вградите взривяващо се устройство? — попита Кули.
— На Бреди. Не се бойте, не искам да го очерня, просто казвам истината. Откъде, по дяволите, можехме да знаем, че имате брат близнак? Сред многото нещастия, пак не ни вървеше.
— А… охканията зад вратата? Измъчвали сте нещастните умиращи ли?
— Какво говорите?! Ние не сме нито садисти, нито убийци. Просто по непочтен начин искахме да се измъкнем от последиците на трагедията, която бяхме предизвикали с лекомислието си. На леглата на умиращите закрепих индикатори и… им поставях въпроси. А те несъзнателно отговаряха. Казах им, че аз съм Майката, може би исках да заместя Бога, който да им облекчава болките. И доколкото можех, наистина ги облекчавах. А те всичко ми разказаха за себе си, за детството си, за навиците си, за което имаха нужда, за да се възродят отново в тялото на един андроид. После обучени андроиди започнаха да учат записаното на записа.