Пот изби по челото й и тя се отпусна назад.
— Много съм уморена… смъртно уморена…
Седяха в офицерската столова на крайцера след обилен обяд. Кули взе в ръка уискито си и се загледа как електрическата светлина се пречупва в тъмнокафявия цвят на питието.
— За мен всичко започна, когато Ронълд ме въвлече в тая дивотия, аз да бъда първият благородник.
— Това е личен проблем — запуши му устата Ронълд и хвърли поглед към Джуди. — Имах някаква работа…
— Розана някаква работа ли е за теб?
— Добре — каза Ронълд Кули и с болка и предано погледна към Джуди. — Предавам се. Сбогом на щастието…
— И друг път ли сте правили такива неща? — прогърмя гласът на Уормуотър.
— Ама как може да си помислите, инспекторе?! — ужасиха се близнаците. — За първи път.
— И за последен — рече натъртено Уормуотър.
— Значи съгласих се, да му се не видяло, аз да бъда първият благородник за едно представление.
О, скръбна сцена! Мисля, сър, че много проклятия ще паднат върху тези, които са виновници за нея!
— Палячо — рече Ронълд Кули, — една строфа не може да каже като хората.
— За пръв път в живота си щеше да имаш някакъв успех — съжали го инспекторът. — Можех да ти спечеля Оскар.
— Достатъчно! — рече Уормуотър. — Интересува ме какво направихте тук, на борда?
— Какво да правим? Първо, страхотно се учудихме, че сме тук. Значи Аш и аз. Ясно ни беше, че са ни упоили и отвлекли. Очевидно онзи русият тип, който нахлу при нас в театъра. Аз трябва да съм загубил съзнание още някъде в коридора на гримьорната. Когато се събудих, почвата под краката ми се клатеше. Не след дълго имах удоволствието да се запозная с намиращите се тук господа. Естествено, представа нямах защо са ме отвлекли, макар че, общо взето, бях наясно, че са хвърляли мрежата си не върху мен, а върху Ронълд. Във всеки случай с Аш решихме да ги оставим в тази им заблуда. За наш собствен интерес. Защото ако се разбереше кои сме… Разбирате, нали?
Още на първата закуска, когато капитан Немо, който се представи като командир на кораба, така да се каже, му прилоша, нещо се размърда из мозъка ми. Невероятната сила на тези типове, отровата, тайнственият кораб и капитанът, който беше като развалена машина. Изведнъж у мен проблесна мисълта: това са андроиди! Доста бях чувал за хипотезите за имитации, по-съвършени и от човека. Заплашваха с тях още преди десетина години! Тогава се смеех, ала сега разбрах, че наистина са тук, на собствения ми гръб. Нямаше какво друго да правя, освен да мълча и да изчаквам.
Лекцията на капитан Немо за Махарашвар и за сметището звучеше много хубаво, но въобще не и повярвах. Работата беше прекалено объркана. Да се обучат роботи, които да водят преговори за опразване на хранилището? С толкова зор и вие бихте могли да преговаряте… Не! Бях сигурен, че Махарашвар е само примамка. От нас се искаше доброволно, без принуда, да се заемем с работата. В името на някаква голяма хуманна цел. И знаете ли защо? Защото не са имали възможност да ни държат под постоянен контрол. Искали са да ни привържат емоционално към работата. Болестта на мисис Браун, т. е. на Кети Хауард, само засили потребността от това. Мисис Браун бе единственият човек — освен нас, разбира се — на борда, няколко андроида живееха в машинното и управляваха кораба, а останалите или работеха, или ги зареждаха непрекъснато. Тогава, естествено, все още не знаехме, че контролът е толкова слаб.
— Ама мене ме преметнахте — захили се Лисицата, — че вие сте Цигулката.
— По-добре ли щеше да бъде, ако си бях признал, че съм детектив?
— Щях да ви блъсна при акулите — призна си Лисицата.
— Кога се усъмнихте, че Кети Хауард е шефът? — попита Уормуотър.
— Ами… всъщност още в началото. Тогава, когато поискахме цигарите и изпратиха пет пакета за шестима ни. От това заключих, че знаят — някой от нас не пуши. После… когато посетихме мис Хауард в кабината й и „сестрата“ ме нападна, мис Браун за миг излезе от ролята си. С такъв глас извика на андроида, както господарка на слугата си… Останалото знаете.
Изпи си питието и излезе на палубата.
Беше чудесно и в същото време призрачна карибска нощ. Луната препускаше по гърба на вълните; чак докато не й омръзна и се качи на небето.
Облегнат на парапета, Уолтър Кули гледаше леко набраздената вода. Недалече от тях като мъртъв кит чернееше туловището на танкера.
Най-напред на палубата се появи Лисицата.
— Как си, Цигулко — захили се, — откъде имаш онова нещо на корема си?
— Срещнах се веднъж с един, на който му направи впечатление, че нямам нищо там. И реши да поправи липсата. А вие?