В очите ми има искри, в стъпките ми – гъвкавост. Нося убийствена розова рокля и любимите си токчета и съм цялата в аксесоари в златисто и розов аметист. Погрижих се допълнително за косата и грима си. На път съм да се срещна с Крисчън МакКелтър – сексапилен, тайнствен млад шотландец, който е познавал сестра ми. Чувствам се добре, за разнообразие.
Е, поне за малко.
Бързо превъртам напред няколко мига.
Към момента, в който стискам главата си и се препъвам по тротоара. Падам в канавката на ръце и колене. Току-що съм се приближила до Шинсар Дъб повече, отколкото когато и да било преди, и тя е оказала обичайното си влияние върху мен. Болка. Изнемощяваща.
Вече не изглеждам толкова красива. Всъщност изглеждам напълно окаяна.
На ръце и колене в локва, която мирише на бира и урина, аз съм вледенена до кости. Косата ми е разбъркана, шнолата от аметист виси над носа ми, а аз плача. Избутвам кичурите от лицето си с мръсна ръка и гледам сцената, която се разиграва право пред мен с широко отворени, ужасени очи.
Помня този момент. Коя бях аз. Какво не бях. Улавям го на стопкадър. Има толкова много неща, които бих ù казала.
Вдигни глава, Мак! Стегни се! Идва буря. Не чуваш ли гърмежа на остри копита във вятъра? Не усещаш ли сковаващия душата мраз? Не надушваш ли подправки и кръв в бриза?
Бягай! – бих ù казала. – Скрий се!
Но нямаше да се послушам.
На колене, гледайки онова... нещо... да прави това, което правеше, аз бях в хватката на мъртво течение.
Неохотно се сливам със спомена, плъзвам се в нейната кожа...
Едно
Болката, Боже, болката! Ще разцепи черепа ми!
Стискам глава с мокра, смърдяща ръка, решена да я задържа цяла, докато се случи неизбежното – да припадна.
Нищо не може да се сравни с агонията, която ми причинява Шинсар Дъб. Всеки път, щом я приближа, се случва едно и също. Прикована съм от болка, която ескалира, докато не загубя съзнание.
Баронс казва, че това е, защото Мрачната книга и аз сме пункт и контрапункт. Че тя е толкова зла, а аз съм толкова добра, че ме отблъсква яростно. Теорията му е да ме разреди някак, да ме направи малко зла, за да мога да се доближа до нея. Не виждам как това, че ще стана зла, за да мога да се доближа достатъчно и да взема зла книга, би могло да бъде нещо добро. Мисля, че бих направила зли неща с нея.
– Не! – скимтя аз, шляпвайки на колене в локвата. – Моля те... не! – не тук, не сега! Преди, всеки път, щом се доближавах до Книгата, Баронс беше с мен и имах утехата да знам, че той не би позволил нещо твърде ужасяващо да се случи с изпадналото ми в безсъзнание тяло. Той може и да ме влачи наоколо като бегета[1], но това е нещо, което мога да преживея. Тази вечер обаче бях сама. Възможността да съм уязвима за всеки и всичко на дъблинските улици дори за няколко мига ме ужаси. Ами ако припадна за един час? Ако падна с лице надолу в гнусната локва, в която се намирах, и се удавя в сантиметри... ъгх...
Трябваше да се махна от локвата. Нямаше да умра толкова жалко.
Мразовит вятър зави по улицата, помете всичко между сградите и ме смрази до кости. Стари вестници полетяха като подгизнали мръсни топки през счупени бутилки и захвърлени опаковки и стъкла. Размахах ръце в мръсната вода, задрасках с нокти по паважа, като чупех върховете им в процепите между паветата.
Сантиметър по сантиметър изпълзях на по-сухо място.
Тя беше там – точно пред мен. Мрачната книга. Можех да я усетя на петдесетина метра от мястото, на което дращех, за да се уловя за нещо. Може би по-малко. И не беше просто книга. О, не! Не беше нищо толкова просто. Тя пулсираше мрачно, прогаряйки ума ми.
Защо не припадах?
Защо тази болка не спираше?
Имах чувството, че умирам. Слюнка напълни устата ми, избивайки на пяна по устните ми. Отчаяно исках да повърна, но не можех. Дори стомахът ми беше заключен от болка.
Опитах се да вдигна глава, стенейки. Трябваше да я видя. Бях близо до нея и преди, но никога не бях я виждала. Винаги първо припадах. Ако нямаше да загубя съзнание, имах въпроси, на които исках да получа отговори. Дори не знаех как изглежда. У кого е? Какво правеха с нея? Защо продължавах да се сблъсквам с нея?
Тръпнеща се изправих отново на колене, избутах кичур миришеща на вкиснало коса от лицето си и погледнах.
Улицата, която само преди мигове беше изпълнена с туристи, които весело крачеха от една отворена врата на пъб към следващата, сега беше опустошена от мрачния, полярен вятър. Вратите бяха затръшнати, музиката заглушена.