Казарил примижа виновно при мисълта за бедния гарван. В интерес на истината, се чувстваше много по-виновен за смъртта на гарвана, отколкото за смъртта на Дондо.
— Та това е, което правя тук — каза Умегат и вдигна напрегнат поглед към Казарил. — А какво правите вие тук?
Казарил разпери безпомощно ръце.
— Не знам, Умегат. — И добави жално: — Може би ти знаеш? Каза, че… че светя. Като теб ли изглеждам? Или като Изел? Или дори като Орико?
— Работата е там, че откакто ми е дадено вътрешното око, такъв като вас не бях виждал. Ако Изел е свещица, вие сте пожар. Вие сте… в интерес на истината е доста трудно да ви гледа човек.
— Не се чувствам като пожар.
— А като какво се чувствате?
— В момента ли? Като купчина тор. Лошо ми е. Пиян съм. — Разклати виното на дъното на чашата си. — От известно време ме мъчат коремни спазми, които ту минават, ту започват отново. — Сега бяха утихнали, но все така усещаше корема си подут. — И съм уморен. Не съм се чувствал толкова уморен, откакто лежах полумъртъв в Палатата на Майката в Загосур.
— Мисля — внимателно поде Умегат, — че е много, много важно да ми кажете истината.
Устните му все така се усмихваха, но сивите му очи сякаш прогаряха дупки. Казарил си помисли, че един добър храмови следовател би следвало да притежава личен чар и да умее да подмамва хората към изповеди в разследванията си.
„Ти вече заложи живота си. Какъв смисъл да хленчиш за него сега?“
— Снощи се опитах да направя магия за смърт на Дондо ди Жиронал.
По нищо не личеше Умегат да е изненадан; изглеждаше само по-напрегнат.
— Да. Къде?
— В кулата на Фонса. Изпълзях по покрива. Донесох си свой плъх, но гарванът… сам дойде при мен. Не го беше страх. Нали го бях хранил.
— Продължете… — тихо рече Умегат.
— Прерязах гърлото на плъха, скърших врата на бедния гарван и се помолих на колене. А след това ме заля болка. Не го бях очаквал. Не можех да си поема дъх. Свещите угаснаха. И аз казах: „Благодаря ти“, защото почувствах… — Не можеше да изрази с думи онова, което беше усетил, странния покой, сякаш беше легнал на някакво място, където нищо не го заплашваше и където щеше да си почива навеки. — А после изгубих съзнание. Помислих, че умирам.
— И после?
— После… нищо. Събудих се призори, беше ми лошо, измръзнал бях до кости и се чувствах като последен глупак. Не, чакай — присънил ми се беше кошмар как Дондо се задушава до смърт. Но знаех, че съм се провалил, така че допълзях обратно до леглото си. А после ди Жиронал нахлу в стаята ми…
Умегат забарабани с пръсти по масата, вперил в него присвити очи. А после го погледна със затворени. И пак с отворени.
— Милорд, може ли да ви докосна?
— Ами добре… — За миг, когато рокнариецът се наведе към него, Казарил се притесни да не би да става дума за някакъв нежелан опит за интимност, но ръцете на Умегат действаха професионално като на опитен лекар — челото, лицето, врата, гръбнака, сърцето, корема… Казарил се напрегна, но ръката на Умегат не слезе по-долу от това. Когато прегледът свърши, лицето на Умегат беше застинало. Рокнариецът отиде да вземе нова стомна с вино от една кошница до вратата и се върна на стола си.
— Пих достатъчно — въздъхна Казарил. — Ще взема да се спъвам в собствените си крака, ако продължа.
— Конярите ми могат да ви заведат до стаята ви. Не? — Умегат напълни своята чаша вместо неговата и седна. Прокара пръст по покривката, чертаейки някаква малка фигурка, и така три пъти — дали беше заклинание, или просто нерви, Казарил не знаеше — и накрая каза: — Ако се съди по поведението на свещените животни, никой от боговете не е приел душата на Дондо ди Жиронал. Обикновено това е знак, че неспокоен дух е на воля в света, при което роднини, приятели — и врагове — бързат да платят на някой храм за ритуали и молитви. Някои за успокоение на мъртвия, други — за собствената си защита.
— Сигурен съм — рече Казарил с известна горчивина, — че Дондо ще получи всичките молитви, които могат да се купят с пари.
— Да се надяваме.
— Защо? Какво… — „Какво виждаш? Какво знаеш?“
Умегат вдигна поглед и вдиша дълбоко.
— Душата на Дондо е била взета от демона на смъртта, но не е стигнала до боговете. Това знаем. Ако трябва да гадая, бих казал, че демонът на смъртта не е могъл да се върне при господаря си, защото нещо му е попречило да вземе втората, уравновесяваща душа.