Казарил облиза устни и прошепна уплашено:
— Ка… какво му е попречило?
— В мига, в който се е опитал да го направи, според мен демонът е бил уловен… задържан… спрян, ако искате — от второ чудо, извършено едновременно с първото. Ако се съди по ясно отличимите цветове, които се вихрят около вас, то е излязло от свещената и милостива ръка на Пролетната дама. Ако съм прав, то дяконите в храма спокойно могат да си легнат в креватите, защото духът на Дондо не е на свобода. Той е окован към демона на смъртта, който на свой ред е окован към местонахождението на втората душа. Която понастоящем е окована към своето все още живо тяло. — Пръстът на Умегат се вдигна и посочи право към Казарил. — Вашето.
Челюстта на Казарил увисна. Той сведе поглед към подутия си, болезнен корем, после го вдигна към развълнувания… светец. Внезапно си спомни за странното поведение на гарваните от кулата на Фонса, които сякаш бяха изпаднали в транс. Устата му се отвори да отрече разгорещено, но не каза нищо, възпряна от ясната аура на Умегат, която Казарил съзираше с вътрешното си зрение.
— Не съм се молил на Дъщерята снощи!
— Очевидно някой друг го е направил.
„Изел!“
— Царевната каза, че се молила. И ти ли я видя, както я видях аз днес… — Казарил размаха неопределено ръце, не знаеше с какви думи да опише онзи неспокоен вихър от светлосенки. — Това ли виждаш и в мен? Изел вижда ли ме така, както я виждам аз?
— Споменала ли е нещо за това? — попита Умегат.
— Не. Но и аз не съм.
Умегат отново го изгледа косо.
— Виждали ли сте някога, когато сте били на Архипелага, какви са нощите, когато Майката докосва морето? Как разпенената диря след порещия вълните кораб искри в зелено?
— Да…
— Около Изел сте видели диря като тази. Това е проходът на Дъщерята, като парфюм, чието ухание все още се усеща във въздуха. Във вас виждам не проход, а присъствие. Благословия. Нещо много по-интензивно. Сиянието бавно угасва — след ден-два свещените животни няма да реагират така бурно на присъствието ви, — но в центъра има наситено синьо ядро, като сапфир, в което не мога да провидя. Мисля, че е капсулирано. — Събра шепи като човек, който държи в ръцете си жив гущер.
Казарил преглътна и изпъшка.
— Казваш, че богинята е превърнала корема ми в малка пристройка на ада? Един демон и една изгубена душа, заключени заедно като две змии в бутилка? — Притисна с ръце корема си, сякаш готов да си раздере червата. — И наричаш това благословия?
Очите на Умегат останаха сериозни, но челото му се набръчка съчувствено.
— А какво друго е благословията, ако не проклятие, погледнато от различна гледна точка? Ако това може да ви утеши, предполагам, че Дондо ди Жиронал намира развитието на нещата за по-неприятно и от вас. — И след миг размисъл добави: — А едва ли и демонът е особено доволен.
Казарил едва не падна от стола си.
— Богове пет! Как да се отърва от този… този… този ужас?
Умегат вдигна предупредително ръка.
— Аз… предлагам… да не прибързвате. Последствията може да се окажат сложни.
— В какъв смисъл сложни? Как може нещо да е по-сложно от това?
— Ами… — Умегат се облегна назад и събра пръсти, — най-очевидният начин да сложите край на, ъъъ, благословията, е посредством смъртта ви. Когато душата ви се освободи от материалното си местонахождение, демонът ще може да отлети с двама ви.
Казарил изтръпна, като си спомни как коремните спазми едва не го бяха принудили да се пусне при скока си между двата покрива призори. Потърси убежище от пиянския си ужас в иронична деловитост, достойна да съперничи на Умегатовата:
— О, чудесно. Имате ли да предложите някакви други проклятия, докторе?
Устните на Умегат помръднаха и той махна с ръка в знак, че е оценил закачката по достойнство.
— По същия начин, ако чудото, на което сте гостоприемник понастоящем, се прекрати само, тоест ако ръката на Дамата се вдигне — Умегат изимитира човек, който разтваря ръце, за да пусне птичка, — мисля, че демонът незабавно ще се опита да довърши започнатото. Не че би имал някакъв избор — демоните на Копелето нямат свободна воля. Не можеш да спориш с тях или да ги убедиш в нещо. Всъщност няма абсолютно никакъв смисъл дори да заговаряш някой от тях.
— Значи казваш, че мога да умра всеки момент!
— Да. И с какво това е по-различно от живота ви вчера например? — Умегат килна въпросително глава.
Казарил изсумтя. Беше мрачна утеха… но все пак утеха, по свой си, обърнат наопаки начин. Умегат, изглежда, беше разумен светец. Което не се покриваше с очакванията на Казарил… беше ли срещал друг светец? „Откъде да знам? Този го подминавах, без да ми хрумне дори, че може да е светец“.