В гласа на Умегат се промъкна нотка на научно любопитство:
— Това всъщност може да отговори на един въпрос, който ме занимава от доста време. С колко демони на смъртта разполага Копелето — цяла команда или само един? Ако всички чудеса за смърт в света се прекратят, докато демонът е окован към вас, това ще е неопровержимо доказателство за уникалността на тази свещена сила.
Призрачен смях се отрони от устните на Казарил.
— Моята лепта към квинтарианската теология! Богове… Умегат… какво да правя? В моето семейство никога не е имало случаи на тази… тази божествена лудост. Аз не съм светец!
Умегат отвори уста, после отново я затвори. Накрая каза:
— С времето се свиква. Когато за пръв път станах гостоприемник на чудо, и аз не бях много щастлив, а съм в професията, така да се каже. Личната ми препоръка към вас за тази вечер е да се напиете до безсъзнание и да си легнете.
— Така че утре да се събудя хем обладан от зъл дух, хем махмурлия? — Трябваше да признае обаче, че едва ли би могъл да заспи по друг начин, освен с помощта на удар по главата може би.
— Е, на мен навремето ми помогна. Махмурлукът е ниска цена за състоянието на безсъзнателност, което ни пречи поне за известно време да извършим нещо глупаво. — Умегат отклони поглед за миг. — Боговете не правят чудеса за нашите цели, а за своите. Ако са ви превърнали в свой инструмент, то е по причина от огромна важност, причина, която не търпи отлагане. Но вие сте инструментът. Вие не сте делото. Очаквайте да ви оценяват според това.
Докато Казарил все още се опитваше, неуспешно, да разгадае думите му, Умегат се наведе напред и отново напълни чашата му. Казарил не намери сили да му се противопостави.
Нужни бяха общите усилия на двама коняри, след час или там някъде, да го преведат по мокрия калдъръм на двора, през портите и нагоре по стълбите и да вдигнат отпуснатото му тяло на леглото. Казарил не беше сигурен кога точно се е разделил с обсаденото си съзнание, но никога не го беше правил с по-голяма охота.
14.
Казарил трябваше да признае на Умегатовото вино поне едно — че се погрижи през първите няколко часа на следващата сутрин той да си мечтае за смърт, вместо да се ужасява от нея. Разбра, че махмурлукът му се разнася, когато страхът отново започна да надига глава.
В сърцето си обаче откри твърде малко съжаление за собствения си обречен живот. Беше видял от света повече от много други хора, беше имал своите възможности, макар боговете да му бяха свидетели, че малко се беше възползвал от тях. Докато лежеше на топло под юргана и подреждаше мислите си, с известно учудване осъзна, че най-много се тревожи за работата, която би бил принуден да остави недовършена.
Страхове, за които не му беше останало време през деня, когато беше дебнал Дондо отдалеч, сега се блъскаха в главата му. Кой щеше да пази дамите му, ако той се гътнеше сега? С колко време щеше да разполага, за да им намери някое по-добро убежище? Но кого би могъл да ги повери? Бетриз навярно можеше да си осигури защита като съпруга на, да речем, някой стабилен провинциален лорд като марш ди Палиар. Но Изел? Баба й и майка й бяха твърде слаба защита и бяха твърде далеч. Теидез беше твърде млад, а Орико очевидно беше изцяло зависим от своя канцлер. Единственият начин да осигури безопасност на Изел беше да я изведе от този прокълнат двор.
Нов спазъм прикова вниманието му към смъртоносния малък ад в собствения му корем и той надникна разтревожено под юргана. Колко ли болка щеше да му донесе това бавно умиране? Тази сутрин в гърнето нямаше много кръв. Той огледа примижал стаята си, обляна от светлината на ранния следобед. Странните халюцинации — бледи размити петна по краищата на периферното му зрение, които по-рано беше отдал на снощното вино — още си бяха тук. Дали не бяха някакъв нов симптом?
Някой почука отсечено на вратата. Казарил изпълзя от топлото си леговище и леко превит в кръста, отиде да отключи. Умегат, с кана в ръка, го поздрави с добър ден, влезе и затвори вратата. Все още излъчваше леко сияние — уви, вчерашният ден явно не бе просто чудноват кошмар.
— Ама че работа — каза конярят и се огледа удивено, после размаха ръка. — Къш! Къш!
Бледите размазани петна се завихриха из стаята и потънаха в стените.
— Какви са тези неща? — попита Казарил, докато пак си лягаше. — И ти ли ги виждаш?
— Призраци. Ето, изпийте това. — Умегат наля от стомната в гледжосаната чаша от комплекта за миене на Казарил и му я подаде. — Ще успокои стомаха ви и ще ви прочисти главата.