Казарил тъкмо се канеше да откаже с отвращение, когато откри, че течността не е вино, а някакъв студен билков чай. Опита го подозрително. Приятно горчивият, стипчив чай отми гадния лепкав вкус от устата му. Умегат придърпа едно столче до леглото му и се настани жизнерадостно. Казарил стисна силно очи, после ги отвори.
— Призраци?
— Не бях виждал толкова много от призраците на Зангре, събрани на едно място. Изглежда, ги привличате точно както привличате и свещените животни.
— Някой друг може ли да ги види?
— Всеки, който притежава вътрешното зрение. Което означава трима души в Кардегос, доколкото знам.
„И двама от тях са в тази стая“.
— Винаги ли се мотаят тук?
— Зървам ги от време на време. Обикновено са по-срамежливи. Не трябва да се боите от тях. Безвредни са и не могат да ви наранят. Стари изгубени души. — В отговор на объркания му поглед Умегат добави: — Когато, както се случва от време на време, нито един от боговете не припознае отделената от тялото душа, тя остава да скита по света, като бавно губи съзнанието за себе си и изтънява, докато не се разтвори във въздуха. Новите призраци най-напред заемат формата, която са имали приживе, но отчаянието и самотата им са толкова големи, че не могат да я задържат дълго.
Казарил обви корема си с ръце.
— О! — Мозъкът му направи опит да хукне в три посоки едновременно. А каква беше съдбата на онези души, които боговете приемаха? И какво точно се случваше с разгневения дух, който така чудотворно и зловещо му бяха натресли? И… внезапно си спомни за думите на царина Иста. „В Зангре бродят призраци, между другото“. Излизаше, че не е било метафора, нито лудост, а най-обикновено наблюдение. Каква част, тогава, от зловещите неща, които царината му беше наговорила, можеше да се окаже не умопомрачение, а чистата истина — видяна от по-различен ъгъл?
Вдигна очи и видя, че Умегат го гледа замислено. Рокнариецът запита учтиво:
— Как се чувствате днес?
— По-добре от сутринта. — Добави с известна неохота: — По-добре от вчера.
— Ядохте ли?
— Още не съм. По-късно може би. — Прокара ръка по брадата си. — Какво става навън?
Умегат сви рамене.
— Канцлер ди Жиронал, след като не откри подходящи кандидатури в Кардегос, замина извън града да търси трупа на братовия си убиец и евентуални живи съучастници.
— Надявам се да не обвини някой невинен човек по погрешка.
— С него е тръгнал и един опитен следовател от храма, което би трябвало да е достатъчно, за да предотврати подобни грешки.
Казарил не каза нищо. След миг Умегат добави:
— Освен това от рицарския орден на Дъщерята са разпратили куриери до всички посветени лордове, призовават ги на общ съвет. Решили са да не позволят царин Орико да им натресе друг командир като лорд Дондо.
— И как ще му попречат? Бунт ли ще вдигат?
Умегат побърза да отхвърли с жест това предположение, от което намирисваше на държавна измяна.
— Категорично не. Чрез петиция. Молба.
— Мм. Те май и миналия път протестираха, без успех. Ди Жиронал едва ли ще се откаже с лека ръка от контрола над този орден.
— Този път рицарският орден е подкрепен от целия дом.
— Аха. Ами… ами ти какво прави днес?
— Молих се за напътствия.
— И получи ли отговор?
Умеган му се усмихна двусмислено.
— Може би.
Казарил се замисли за миг как най-добре да облече в думи следващия си въпрос.
— Интересни клюки си научил. Значи да разбирам, че е излишно да сляза до храма и да си призная пред архисвещен Менденал за убийството на Дондо?
Веждите на Умегат се вдигнаха.
— Предполагам — каза той след малко, — не бива да се изненадвам, че Пролетната дама си е избрала добре наточен инструмент.
— Ти си свещен, опитен следовател. Не съм си и помислял, че би могъл да се отклониш от клетвите и задълженията си. Напи ме до безсъзнание, за да си осигуриш време да докладваш и да се консултираш. — Казарил се поколеба. — Фактът, че още не са ме арестували, би трябвало да ми подскаже нещо за тези консултации, но нямам и най-малката представа какво.
Умегат се загледа в ръцете си, опрени в коленете му.
— Като свещен, аз съм длъжен да се отчитам пред висшестоящите от ордена си. Като светец, отговарям пред своя бог. Сам. Щом той се доверява на преценката ми, то същото съм длъжен да правя и аз. Както и моите началници. — Вдигна очи и този път погледът му беше обезпокоително прям. — Това, че богинята е насочила стъпките ви в някаква своя си посока, превръщайки ви в свой куриер, става пределно ясно от самия факт, че поддържа живота ви час след час. Храмът е на… не на вашите услуги, а на Нейните. Мисля, че мога да ви обещая едно — никой да не ви се бърка.