Казарил се пресегна през петното-призрак, което се мотаеше до чинията му, и прокара последната хапка от вечерята си с глътка разредено вино. Четири или пет от изгубените души го бяха последвали в залата и сега се трупаха край него като измръзнали дечурлига край огнище. Самият той, без да се замисля, също се беше спрял на тъмни дрехи тази вечер. Зачуди се дали не следва и той да си направи труда и да се сдобие с пълния траурен комплект в черно и лавандулено като ди Ринал, който неизменно беше в крак с последната мода. Дали гадостта, заключена в корема му, би сметнала това за двуличие, или за жест на уважение? Би ли разбрала въобще? Новоотделена от тялото му, колко ли от гнусната си природа беше запазила душата на Дондо? Изхабените стари духове го наблюдаваха отвън. По същия начин ли го наблюдаваше и Дондо, само че отвътре? Ухили се — алтернативата беше да уплаши бедния ди Ринал, като изпадне в истерия. Успя да се поинтересува учтиво:
— Вие оставате ли, или също ще напуснете двора?
— Ще си вървя май. Ще тръгна с маршеса ди Херон, а след Херон ще мина напряко през ниските проходи към дома. Старата дама може толкова да се зарадва на още един меч в ескорта си, че току-виж ме поканила и да остана. — Отпи от виното си и сниши глас: — Щом дори и Копелето не щя да ни отърве от лорд Дондо, той трябва още да е тук някъде, нали? На теория би следвало да се ограничи до резиденцията на Жиронал, където е умрял, но на практика може да е къде ли не в Кардегос. А той си беше голям подляр и приживе — сега няма начин да не потърси отмъщение. Убит в нощта преди сватбата си, богове!
Казарил изхъмка неутрално.
— Канцлерът упорито твърди, че е било магия за смърт, но аз не бих се изненадал, ако излезе най-обикновено отровителство. Няма как да се разбере вече, нали изгориха трупа. Доста удобно за някои, бих казал.
— Но нали е бил в компанията на приятелите си. Едва ли някой от тях би го… вие бяхте ли там?
Ди Ринал направи гримаса.
— След госпожица Праска? Не. Благословено да е квиченето й, по време на убийството не бях там. — Ди Ринал се огледа, сякаш се боеше, че някой войнствен дух може и в момента да го дебне отнякъде. Фактът, че половин дузина призраци се бяха настанили на има-няма две педи от него, изглежда, му убягваше. Казарил бръсна един от лицето си, като се постара да не фокусира погледа си върху — в очите на сътрапезника му — празния въздух пред себе си.
Сер ди Марок, главният гардеробиер на царина, се приближи до масата им и каза:
— Ди Ринал! Чухте ли новините от Ибра? — Чак сега забеляза Казарил, който се беше подпрял на лакти срещу младия лорд, поколеба се, дори леко се изчерви.
Казарил се усмихна сурово.
— Да се надяваме, че напоследък подбирате по-добре източниците си на информация от Ибра, Марок.
Ди Марок сви устни.
— Чух го от личния куриер на канцлера. Влетя, докато главният ми шивач преправяше траурните одежди на Орико, които трябваше да се отпуснат с четири пръста… както и да е, информацията е официална. Наследникът на Ибра починал внзапно миналата седмица, от кашлящата треска, която върлува из Южна Ибра. Фракцията му се разпаднала и в момента бившите му поддръжници се надпреварват да сключат примирие със старата Лисица или да си спасят кожата, като се предадат един друг. Войната в Южна Ибра свърши.
— Я виж ти! — Ди Ринал поглади брадата си. — Това за добра новина ли да го смятаме, или за лоша? Добра е за бедната, изстрадала Ибра, това и боговете го знаят. Но нашият Орико отново заложи на губещата страна.
Ди Марок кимна.
— Говори се, че Лисицата е много ядосан на Шалион, задето наля масло в огъня, не че Наследникът имаше нужда от помощ, за да го поддържа.
— Може би войнственият дух на стария царин ще бъде погребан заедно с първородния му син — каза Казарил, не много обнадеждено.
— И сега Лисицата има нов Наследник, онова дете, което му се роди на стари години… как му беше името на момчето? — попита ди Ринал.
— Царевич Бергон — подсети го Казарил.
— Да — каза ди Марок. — Съвсем млад, наистина. А Лисицата може да се гътне всеки момент и да остави трона на едно неопитно момче.
— Не е чак толкова неопитен — възрази Казарил. — Видял е удържането на една обсада и падането на друга, докато е яздил с войската на покойната си майка, оцелял е и в условията на гражданска война. А и един син на Лисицата не може да е глупав.
— Първият обаче беше — заинати се ди Ринал. — Да остави поддръжниците си на произвола на съдбата.
— Смъртта от кашляща треска трудно може да се припише на нечия глупост — възрази Казарил.