— В случай, че наистина е умрял от това — отвърна ди Ринал и сви устни при това ново подозрение.
— Какво, да не би да мислите, че Лисицата би отровил собствения си син? — възкликна ди Марок.
— Шпионите му, човече.
— Щом е така, можеше да го направи по-рано и да спести на страната си много мъки…
Казарил се усмихна и стана от масата, като остави ди Ринал и ди Марок да разтягат локуми. Махмурлукът му беше преминал и след вечерята се чувстваше по-сносно, но крайното изтощение, изцедило силата от мускулите му, не се вместваше в обичайната му представа за добро здраве. Понеже царевната не беше пратила да го повикат, той се отправи обратно към леглото си.
Умората беше взела връх над страха и той скоро заспа. Но около полунощ внезапно се събуди. Нечии писъци ехтяха далечно в главата му. Писъци, накъсано хлипане и задавен, гневен вой. Той седна като ужилен в леглото; сърцето му препускаше, а главата му се въртеше да определи посоката на звука. Беше слаб и звучеше странно — отвъд клисурата ли идваше, или откъм реката под прозореца? Като че ли никой в замъка не беше обезпокоен от крясъците — не се чуваха забързани стъпки, нито стражите си подвикваха въпросително… След няколко секунди Казарил осъзна, че не чува измъчения вой с ушите си, точно както не виждаше бледите петна, поклащащи се до кревата му, с очите си. Позна и гласа.
Отпусна се назад, като си поемаше трудно дъх, сви се на топка и изтърпя още десет минути гневния рев. Какво беше намислила прокълнатата душа на Дондо — да се освободи от чудото на Дамата и да повлече Казарил със себе си към ада? Тъкмо се канеше да скочи от леглото и да хукне към менажерията, както си беше по нощница, да затропа по вратите, да събуди Умегат и да го помоли за помощ — можеше ли Умегат да направи нещо въобще? — когато писъците утихнаха.
Долу-горе в този час на нощта беше умрял Дондо, осъзна той. Може би духът придобиваше някаква по-особена сила по това време? Не можеше да каже дали и предната нощ е станало същото, толкова беше пиян тогава. Кошмарите му се бяха слели в миш-маш от фрагменти.
„Можеше да е и по-лошо“, каза си той. Сърцето му лека-полека се успокояваше. Гласът на Дондо можеше да е членоразделен. Мисълта как духът на Дондо му проговаря всяка нощ, било в пристъп на бяс, било за да го засипва с обиди или да му нашепва гадни предложения, пречупи куража му много повече от воя преди малко и той се разплака, надвит от ужаса на собственото си въображение.
„Вярвай на Дамата. Вярвай на Дамата!“ Зашепна някакви объркани молитви и бавно се овладя. Щом богинята го беше довела толкова далеч за някаква своя цел, едва ли щеше да го зареже точно сега.
Нова ужасна мисъл се настани в главата му, докато си повтаряше наум разясненията на Умегат. Щом богинята можеше да въздейства на света едва след като Казарил й е предоставил свободно волята си, можеше ли отчаяното желание да живее, само по себе си най-възвишен акт на човешката воля, да затвори прохода и да сложи край на чудото? Защитната капсула можеше да се пукне като сапунен мехур, освобождавайки един парадокс от смърт и проклятие… Мислите му се блъскаха в този омагьосан кръг и го държаха буден с часове, докато нощта бавно вървеше към края си. Квадратът на прозореца вече започваше да изсветлява, когато той най-сетне отново потъна в благословената безсъзнателност на съня.
На следващата сутрин, придружен по фланговете от призрачния си ескорт, Казарил изкачи стълбите до кабинета си в преддверието. Чувстваше се оглупял и изхабен от липсата на сън и никак не му се занимаваше с изостаналата кореспонденция и счетоводните книги, които се бяха трупали хаотично на купчини върху бюрото му от деня на злополучния Изелин годеж.
Дамите вече бяха станали и всичките им учебни карти бяха разтворени на една маса в дневната. Изел се беше навела и ги разглеждаше съсредоточено. Бетриз, скръстила ръце под гърдите си, гледаше над рамото й и се мръщеше. Както двете млади жени, така и Нан ди Врит, която седеше и шиеше кротко, носеха черното и лавандуленото на официалния придворен траур, благоразумно лицемерие, което Казарил одобри.
Влезе и погледът му попадна на някакви листчета със списъци до ръката на Изел: някои от нещата бяха задраскани, други бяха оградени с кръгчета или отбелязани с чавки. Изел навъси чело и посочи един участък на картата, отбелязан с дебела игла за шапка, после каза през рамо на Бетриз:
— Но това не е по-добро от… — Млъкна, щом видя Казарил. Тъмната невидима мантия все така я обгръщаше, само тук-там по някоя тънка нишка синя светлина проблясваше сред тежките й дипли. Петната-призраци се стрелнаха трескаво по-далеч от мантията и само отчасти за Казарилово облекчение, изчезнаха от вътрешното му зрение.