Царина Сара понасяше резултатите от проклятието на Орико наравно с него — най-вероятно се беше заразила след брака си. Ако Изел се омъжеше извън Шалион, възможно ли беше, по същата логика, да се отърси от проклятието, както змията сваля старата си кожа, и да го остави зад себе си? Беше ли това начин да избяга от ориста си? Предпазливостта спря нарастващото му вълнение. Ами ако старата мрачна съдба на Златния генерал я последваше през границите в новата й родина? Трябваше да го обсъди с Умегат, и то възможно най-скоро.
Изел спря и впери поглед през високия прозорец, където бе седяла и понасяла зловещото ухажване на Дондо. Очите й се присвиха. Накрая каза решително:
— Трябва да опитам. Няма да оставя живота си да се влачи по течението към поредния разрушителен водопад, без да натисна веслата, за да обърна посоката му. Ще говоря с царина, и то незабавно.
Закрачи към вратата и извика високо, като генерал, който призовава войските си:
— Бетриз, Казарил, след мен!
15.
След като дълго обикаляха напразно Зангре, най-после откриха Орико, не къде да е, а в покоите на царина Сара, заемащи най-горния етаж на кулата на Иас. Царинът и царината седяха на малка масичка до един прозорец и играеха на дама. Простата игра, макар и с резбована дъска и цветни мраморни пулове, изглеждаше подходящо забавление за деца или възстановяващи се след продължително боледуване хора, а не за най-знатните хора в страната… не че Орико имаше вид на здрав човек за всеки, който имаше очи да види. Зловещите сенки около царската двойка бяха само излишен ретуш на уморената им тъга. Те не играеха, за да убият времето, осъзна Казарил, а за да си отвлекат вниманието от страха и мъката, които ги притискаха отвсякъде.
При вида на Сариното облекло Казарил се стресна. Вместо дворцовия траур в черно и лавандулено, който носеше Орико, тя беше облечена изцяло в бяло — празничния тоалет за Деня на Копелето, вмъкван на всеки две години след Средлетния ден на Майката, за да се избегне изместването, в дългосрочен план, на сезоните. Избеленият лен на дрехите й беше твърде тънък за студеното време и тя се гушеше в голям пухкав шал от бяла вълна. Изглеждаше тъмна, тънка и нездраво бледа в светлите одежди. С други думи, това й облекло представляваше още по-неприкрита обида от ярките дрехи, които носеше на Дондовото погребение. Казарил се зачуди дали не смята да носи белите одежди на Копелето през целия период на траур. И дали ди Жиронал ще се осмели да възнегодува.
Изел приклекна в реверанс пред брат си и снаха си, после погледна Орико с блеснали очи, стиснала ръце пред себе си в поза на скромна женственост, която откровено си противоречеше с изпънатия й от напрежение гръб. Казарил и лейди Бетриз също се поклониха подобаващо. Орико се извърна от масата с играта и кимна в отговор. Намести шкембето си в скута и изгледа неспокойно сестра си. От това разстояние Казарил можа да види къде шивачът е вмъкнал клинове от лавандулен брокат в страничните шевове, за да разшири туниката, както и леко избелелите линии на старите шевове по ръкавите. Царина Сара придърпа шала си и се сви по-навътре в еркерния прозорец.
Без да губи време с дълги предисловия, Изел изложи молбата си пред царина за започване на официални преговори с Ибра за ръката на царевич Бергон. Наблегна на възможността за сключване на мир, та по този начин да се изглади разпрата, създадена от злополучната подкрепа на Орико за покойния Наследник, защото без съмнение нито Шалион, нито изтощената Ибра имаха готовност да продължат конфликта и при новите обстоятелства. Посочи колко подходяща партия е Бергон, както по възраст, така и по ранг, изброи и предимствата за самия Орико — дипломатично не добави и името на Теидез в бъдеще време — от това в идните години да разполага с роднина и съюзник в двора на Ибра. Обрисува жива картина на глутницата по-дребни лордове на Шалион, тръгнали на лов за ръката й — неприятност, която Орико би предотвратил лесно чрез брака й с Бергон. Последният й аргумент предизвика жална въздишка от страна на царина.
Орико започна да извърта, както се и очакваше, като се хвана точно за последния аргумент:
— Но траурът ти ще те предпази поне за известно време, Изел. Дори и Марту… тоест, Марту не би обидил паметта на брат си, като се съгласи съсипаната му от скръб годеница да се ожени преди пепелта от погребалната му клада да е изстинала.
Изел изсумтя по повод „съсипаната от скръб“ годеница.
— Пепелта на Дондо скоро ще изстине и тогава какво? Орико, повече никога не ще приема да ми натрапиш съпруг без моето съгласие — предварителното ми съгласие. Няма да ти позволя.