— Да, да — побърза да се съгласи Орико и размаха ръце. — Онова… онова беше грешка, сега вече разбирам. Прости ми.
„Е, и това ако не е меко казано…“
— Не исках да те обидя, мила сестрица, нито теб, нито, ъъъ, боговете. — Орико се огледа, сякаш се страхуваше някой обиден бог да не му скочи от незнайно каква астрална засада. — Исках да направя добро — на теб и на Шалион.
Едва сега на Казарил му светна, че докато никой в двора, освен него и Умегат, не знаеше чии молитви са виновни Дондо да се прости… е, не с този свят, но поне с живота си, то всички знаеха, че царевната се е молила за спасение. Никой не я подозираше, нито я обвиняваше в опит да направи магия за смърт — разбира се, никой не подозираше и не обвиняваше и него, — но въпреки това Изел беше тук, а Дондо го нямаше. Всеки царедворец с ум в главата сигурно се беше стреснал не на шега от мистериозната смърт на Дондо, а за някои това важеше в още по-голяма степен.
— В бъдеще няма да ти бъде предлаган брак, без да е съгласуван предварително с теб — каза Орико с нетипична твърдост. — Това ти го обещавам, кълна се в короната си.
Тържествена клетва. Казарил вдигна вежди. Орико явно говореше сериозно. Изел сви устни, после прие обещанието с леко, бдително кимване.
Нечие леко дихание, излязло през женски ноздри, се чу в кратката тишина — очите на Казарил се плъзнаха към царина Сара. Лицето й беше в сянката на стената, но устните й се свиха иронично за миг при думите на съпруга й. Казарил се замисли какви ли тържествени обещания пред нея е нарушавал Орико и отмести разтревожено поглед.
— По същата причина — Орико премина към следващото увъртане като човек, който прекосява поток, скачайки от камък на камък, — траурът не позволява да те предложим на Ибра толкова скоро. Лисицата може да приеме подобна прибързаност за обида.
Изел махна нетърпеливо.
— Но ако чакаме, някоя друга ще грабне Бергон! Царевичът сега е наследник, на възраст за женене е, а баща му ще иска да осигури спокойствие по границите си. Лисицата със сигурност ще иска да го размени срещу съюзничество — за някоя дъщеря на маршал Йис например, или за богата дартакийска благородничка и Шалион ще остане с пръст в уста!
— Твърде скоро е. Твърде скоро. Не казвам, че аргументите ти не са убедителни и че няма да дочакат своя ден. Всъщност преди няколко години Лисицата направи дипломатически запитвания за ръката ти, не помня вече за кой от синовете си, но всичко се разтури, когато избухнаха размириците в Южна Ибра. Нищо не е сигурно. Ами че бедната ми майка бражарка е била сгодявана пет пъти, преди най-накрая да я омъжат за царин Иас. Прояви търпение, успокой се и изчакай по-подходящ момент.
— Според мен сега е идеалният момент. Искам да вземеш решение, да го обявиш официално и да го спазиш — преди канцлер ди Жиронал да се е върнал.
— А, ъъъ, да. И това също. Не бих могъл да предприема стъпка от такова сериозно естество, без да го обсъдя с първия си съветник и с другите лордове от съвета. — Орико кимна, доволен от себе си.
— Миналия път не го обсъди с другите лордове. Ако питаш мен, ти изпитваш някакъв необясним страх да направиш каквото и да било без одобрението на ди Жиронал. Кой е царинът в Кардегос всъщност, Орико ди Шалион или Марту ди Жиронал?
— Аз… аз… ще помисля над думите ти, скъпа сестро. — Орико размаха дебелите си ръце, сякаш да изкъшка нахални врабчета.
Изел, след като го изгледа продължително и с пламтяща настойчивост, от която брат й се размърда неспокойно на стола, прие думите му с леко, неангажиращо кимване.
— Да, помислете добре върху молбата ми, милорд. Утре ще дойда пак.
С това обещание — или заплаха — тя приклекна отново пред Орико и Сара и се оттегли, следвана от Казарил и Бетриз.
— Утре и всеки ден след това? — тихо попита Казарил, когато тя тръгна по коридора, шумолейки ядно с фусти.
— Всеки ден, докато Орико не се предаде — отвърна тя през стиснати зъби. — Виж какво можеш да измислиш, Казарил.
Когато същия следобед Казарил се отправи към конюшните, през сивите облаци косо биеше жълтеникава зимна светлина. Той придърпа около себе си бродираното палто от фина вълна и сви врат като костенурка под напора на влажния, студен вятър. Издишаше ли с отворена уста, дъхът му излизаше на малко облаче пара. Той издуха няколко облачета към призраците, които, почти невидими под лъчите на слънцето, се влачеха постоянно след него. Влажен скреж обрамчваше камъните на калдъръма под краката му. Той бутна тежката врата на менажерията само колкото да се вмъкне през отвора и веднага я затвори. Поспря за миг, изчаквайки очите му да се нагодят към по-слабата светлина вътре, и кихна от сладкия прах на сламата.