Конярят с отрязаните палци остави едно ведро на пода и забърза към Казарил, поклони му се и изломоти нещо нечленоразделно за поздрав.
— Трябва да говоря с Умегат — каза му Казарил. Дребният стар мъж се поклони още веднъж и му даде знак да го последва по пътечката. Красивите животни до едно се прилепиха до предните решетки на клетките си и задушиха трескаво въздуха при преминаването му, а пясъчните лисици се изправиха на задните си лапи и заскимтяха възбудено.
В дъното на коридора имаше малко помещение, бивш склад за конски сбруи, сега превърнат в стая за почивка на прислугата от менажерията. Малък огън припукваше весело в каменното огнище и прогонваше студа поне донякъде. Лекото, приятно ухание на горящо дърво се смесваше с миризмите на кожа, восък за лъскане и сапун. Натъпканите с вълна възглавнички по столовете, към които му махна конярят, бяха протрити и избелели, а старият работен тезгях — целият в белези и петна. Стаята обаче беше преметена, а малките прозорци, по един от двете страни на огнището, светеха измити. Конярят изломоти още нещо и излезе.
След няколко минути в стаята влезе Умегат — бършеше ръце с някаква кърпа и приглаждаше туниката си.
— Добре дошли, милорд — меко рече той. Казарил неочаквано бе обзет от несигурност как да постъпи — дали да стане като в присъствието на висшестоящ, или да остане седнал, като да беше влязъл прислужник. В литературния рокнарийски липсваше граматична форма за обръщение на секретар към светец. Поизправи гръб и се поклони леко от кръста, не особено сполучлив опит да намери някакво средно положение.
— Умегат…
Умегат затвори вратата, за да могат да говорят спокойно. Казарил се наведе напред, стисна ръце върху масата и заговори с тревогата на пациент, който се обръща за помощ към своя лечител:
— Ти виждаш призраците на Зангре. А случвало ли се е да ги чуваш?
— Обикновено не. А вие? — Умегат си издърпа един стол и седна под прав ъгъл на Казарил.
— Тези — не. — Прогони с яден жест най-нахалния, който го беше последвал. Умегат сви устни и перна петното с кърпата. — Дондовия. — Казарил му разказа за нощешната врява в главата си. — Мисля, че се опитваше да се отскубне. Може ли да го направи? Ако богинята не успее да го удържи?
— Сигурен съм, че никой призрак не може да надвие един бог — каза Умегат.
— Това… не ми звучи много категорично. — Казарил се замисли. Може пък Дондо и демонът да бяха решили да го уморят от безсъние. — Не се ли сещаш за някакъв начин да му запуша устата, ако не друго? Пробвах с глава под възглавницата, но въобще не помогна.
— Има някаква симетрия във всичко това — бавно рече Умегат. — Външните призраци можеш да ги видиш, но не и да ги чуеш, и вътрешните, които можеш да чуеш, но не и да видиш… ако Копелето има нещо общо, възможно е да има връзка с поддържането на равновесието. Във всеки случай аз съм сигурен, че животът ти не е бил запазен случайно и че смъртта ти също няма да е случайна.
Казарил се умълча, замислен над думите му. Нормалните задължения значи. Днешните бяха взели неочакван обрат. Заговори като другар на другар:
— Умегат, слушай, имам една идея. Знаем, че проклятието се предава в рода на Шалион по мъжка линия — от Фонса на Иас и от него на Орико. В същото време царина Сара е обвита от сянка, почти толкова тъмна, колкото и тази на Орико, а тя няма кръвна връзка с Фонса. Излиза, че е прихванала проклятието след брака си, нали така?
Фините бръчки по челото на Умегат се вдълбаха.
— Сара вече носеше сянката, когато дойдох тук, преди години, но предполагам… да, така трябва да е станало.
— По тази логика същото се отнася и за Иста?
— Така излиза.
— В такъв случай… възможно ли е Изел да се отърве чрез брак от проклятието? Да се отърси от него, когато изрече брачните клетви, когато напусне родното си семейство и влезе в семейството на съпруга си? Или проклятието ще я последва и ще се предаде и на мъжа й?
Веждите на Умегат скокнаха нагоре.
— Не знам.
— Но не знаеш със сигурност, че е невъзможно, нали? Мислех си дали това няма да се окаже някакъв път към спасението… или…
Умегат се облегна назад.
— Възможно е. Не знам. При Орико подобна възможност не е съществувала и не съм се замислял.
— Трябва да знам, Умегат. Царевна Изел притиска Орико да започне преговори за женитбата й извън Шалион.
— Канцлер ди Жиронал със сигурност няма да го допусне.
— Не бих подценил убедителността й. Тя не е като Сара.
— И Сара не беше такава навремето. Прав сте обаче. Ох, бедният ми Орико, озовал се е между чука и наковалнята.