Казарил прехапа устни и мълча дълго преди да зададе следващия си въпрос:
— Умегат… ти наблюдаваш този двор от много години. Ди Жиронал винаги ли е бил такъв опасен интригант, или проклятието бавно е подронвало и неговата почтеност? Проклятието ли е привлякло човек като него на такава висока позиция, или всеки, който се опитва да служи на дома Шалион, рано или късно се променя?
— Задавате много интересен въпрос, лорд Казарил. — Сивите вежди на Умегат се смъкнаха в размисъл. — Ще ми се да имах по-еднозначен отговор. Марту ди Жиронал винаги е бил амбициозен, интелигентен, способен. Да оставим настрана по-малкия му брат, който си спечели славата на силна ръка на бойното поле, а не на силна глава в двора. Когато Марту пое канцлерския пост, не бих го определил като по-податлив на изкушенията на гордостта и алчността от всеки друг висш лорд в Шалион, който има да издържа цял родов клан.
„Доста постна оценка. И все пак…“
— Все пак ми се струва… — Умегат сякаш продължи мисълта на Казарил, като вдигна очи да срещне погледа на госта си, — че проклятието не се отрази добре и на него.
— Което ще рече… че прогонването на ди Жиронал няма да разреши проблемите на Орико? Че друг като него, а може и по-лош, просто ще заеме мястото му?
Умегат разпери ръце.
— Проклятието приема стотици форми и изкривява всяко хубаво нещо в живота на Орико според слабото място в неговото естество. Съпруга, която става ялова, вместо да ражда деца. Главен съветник, който е корумпиран, вместо да е лоялен. Приятели, на които не може да разчита, храна, която го разболява, вместо да го прави силен, и така нататък и така нататък.
„Секретар-преподавател, станал плашлив и глупав, вместо смел и мъдър? Или просто обречен и луд…“ Ако всеки, който навлезеше в обсега на проклятието, ставаше уязвим, беше ли той обречен да се превърне в бич за Изел, както ди Жиронал беше бич за Орико?
— А Теидез и Изел? И техните ли начинания са предварително обречени на неуспех като тези на Орико, или неговото бреме е по-голямо, понеже е царин?
— Мисля, че с времето проклятието на Орико набра сила. — Сивите очи на рокнариеца се присвиха. — Зададохте ми поне десет въпроса, лорд Казарил. Позволете и аз да ви задам един. Как стана така, че се хванахте на служба при царевна Изел?
Казарил отвори уста и се облегна назад, докато спомените му препускаха назад към деня, когато провинкарата го беше изненадала с предложението си да го наеме. Но… преди това беше… а още преди това… И откри, че разказва на Умегат за деня, когато един войник от рицарския орден на Дъщерята, яхнал плашлив кон, беше изпуснал златна монета в калта, и как самият той беше пристигнал във Валенда. Умегат запари чай на малкия огън, наля една глинена чаша и я сложи пред Казарил, който замълча само колкото да промие изсъхващото си гърло. Разказа как Изел беше изложила корумпирания съдия в Деня на Дъщерята и продължи да разказва така до деня, когато бяха пристигнали в Кардегос.
Умегат подръпна плитката си.
— Мислите ли, че стъпките ви са били предначертани още оттогава? Смущаваща мисъл. Но боговете са пестеливи и се възползват от всяка разкрила се възможност.
— Ако боговете са ми начертали тази пътека, то къде остава свободната ми воля? Не, не може да бъде!
— Аа! — Умегат се оживи при повдигането на този щекотлив теологически въпрос. — Мислил съм и преди върху тези предначертания и стигнах до извод, който не отхвърля ролята нито на боговете, нито на хората. Може би вместо да контролират всяка стъпка, боговете просто са дали начален тласък по този път на сто или на хиляда Казариловци и Умегатовци. И пристигат онези, които сами го решат.
— И аз първият пристигнал ли съм, или последният?
— Е — сухо рече Умегат, — мога да ви гарантирам, че не сте първият.
Казарил изсумтя в знак, че е разбрал. След като помълча, за да обмисли казаното, рече внезапно:
— Но ако боговете са пратили теб при Орико и мен при Изел… макар лично аз да мисля, че Някой е направил голяма грешка… кой е пратен да защитава Теидез? Не трябва ли да сме трима? Човек на Брата, естествено, макар че дали ще е инструмент, светец или глупак не знам… или пък всичките сто предначертани защитника на момчето са отпаднали някъде по пътя дотук, един по един? Може пък човекът още да не е пристигнал. — Една нова мисъл го остави без дъх. — Може би е трябвало да бъде ди Санда. — Наведе се напред и зарови лице в ръцете си. — Ако остана още дълго тук да си говорим за теология, кълна се, че накрая пак ще се напия до безсъзнание, само и само мозъкът ми да спре да се върти като пумпал в главата ми.
— Пристрастяването към алкохола всъщност е често срещана слабост сред свещените — каза Умегат.