— Започвам да разбирам защо. — Казарил допи последните капки от чая, който вече беше изстинал, и остави чашата. — Умегат… ако трябва да обмислям всяка своя постъпка и да се питам не само дали е мъдра и добра, но и дали точно така се предполага да постъпя, ще се побъркам. Направо ще полудея. Накрая ще свърша свит на топка в някой ъгъл, ще си мънкам под носа и ще роня сълзи.
Умегат се изхили — жестоко, помисли си Казарил, — но после поклати глава.
— Човек не може да отгатне божия промисъл. Придържайте се към добродетелността — стига да можете да я познаете — и се надявайте дългът, който ви се представя, да е дългът, който боговете желаят от вас. И че талантите, които са ви дадени, са талантите, които трябва да поставите в услуга на боговете. Вярвайте, че боговете не ще си поискат обратно повече, отколкото вече са ви дали. Дори и живота ви.
Казарил потърка лице и въздъхна.
— В такъв случай ще впрегна всичките си усилия за осъществяването на женитбата, дето си я е наумила Изел, и ще се надявам това да я освободи от проклятието. Трябва да се доверя на здравия си разум, иначе защо богинята би избрала един разумен човек за пазител на Изел? — После добави тихо: — Поне бях разумен човек… — Кимна, много по-твърдо, отколкото се чувстваше, и избута стола си назад. — Моли се за мен, Умегат.
— Всеки час, милорд.
Стъмваше се. Лейди Бетриз донесе запален фитил в кабинета на Казарил и почна да пали свещите му за четене. Той се усмихна и кимна признателно. Тя му върна усмивката и духна да угаси фитила, но после се помая, сякаш не бързаше да се върне в женските стаи. Стоеше, забеляза Казарил, на същото място, където двамата се бяха сбогували в нощта на смъртта на Дондо.
— Нещата, изглежда, се поуспокоиха, слава на боговете — каза тя.
— Да. Донякъде. — Казарил остави перото си.
— Започвам да вярвам, че всичко ще се нареди.
— Да. — Коремът му се сгърчи в спазъм. „Не“.
Дълга пауза. Той взе отново перото и го топна в мастилницата, макар че нямаше какво повече да пише.
— Казарил, трябва ли да вярваш, че си на път да срещнеш смъртта, за да събереш смелост да целунеш една дама? — внезапно попита тя.
Той сви глава между раменете си, изчерви се и се прокашля.
— Приемете най-искрените ми извинения, лейди Бетриз. Няма да се повтори.
Не смееше да вдигне поглед от страх тя да не опита отново да прекърши крехките му бариери. От страх, че може да успее. „О, Бетриз, не жертвай достойнството си за моето безсилие!“
Гласът й стана студен:
— Много съжалявам да го чуя, кастиларю.
Той не вдигна очи от сметководната книга, докато стъпките й не заглъхнаха.
Минаха няколко дни, през които Изел продължи да притиска Орико. Минаха няколко нощи, в които воят на Дондовата душа продължи да тормози Казарил. Тези вътрешни посещения наистина се оказаха еженощни, четвърт час, който преповтаряше ужаса на Дондовата смърт. Казарил не успяваше да заспи преди среднощната интерлюдия, когато лежеше в трескаво очакване, нито дълго след нея, разтърсен от ехото й, и сутрин лицето му сивееше от умора. Размазаните стари призраци започваха да му се струват като домашни любимци в сравнение с това. Нямаше начин всяка вечер да изпива достатъчно вино, за да проспи крясъците, така че си наложи да търпи.
Орико търпеше посещенията на сестра си с далеч по-малко твърдост. Опитваше се да я избягва по все по-странни начини, но тя винаги го откриваше, било в някоя зала, било в кухнята, а веднъж, с което скандализира бедната Нан ди Врит, в парната му баня. В деня, когато той напусна призори замъка и препусна към ловната си хижа в дъбовата гора, Изел го последва след закуска. Казарил с облекчение забеляза, че собствената му призрачна свита изостана малко след като напуснаха Зангре, сякаш нещо ги привързваше към мястото на смъртта им.
Беше ясно, че бързият галоп доставя неизразима радост на Изел, сякаш я отърсваше от напрежението на ограниченията и скуката в замъка. Един ден на седлото, на щипещия зимен въздух, натам и обратно за един всъщност неуспешен лов, съживи очите й и изкара руменина по бузите й. Лейди Бетриз се оживи не по-малко от нея. Четиримата войници от Баошия, пратени да ги придружат, едва поддържаха темпото, пришпорвайки конете си до изнемога. Колкото до Казарил, за него ездата беше агония, която се мъчеше да прикрива. Същата вечер в гърнето отново се появи кръв, за пръв път от няколко дни, а еженощната серенада на Дондо се оказа особено неприятна, защото този път вътрешното ухо на Казарил успя да различи и членоразделни думи сред писъците. В думите нямаше смисъл, но въпреки това се чуваха ясно. Какво ли още го чакаше?