Бетриз приклекна в лек реверанс в отговор на дълбокия поклон на посветения и каза:
— Това е човекът, за когото ви говорих, царевна. Главната свещена на Майката каза, че е изучил из основи изтощителните болести и че от цял Шалион пристигат млади лечители, които да се учат при него!
Така, значи вчерашната разходка на лейди Бетриз до храма не бе посветена само на молитви и благотворителност. Изел знаеше повече за дворцовите конспирации, отколкото си беше мислил Казарил. Определено беше успяла да заблуди него този път. Беше хванат из засада, и то от собствените си повереници. Усмихна се едва-едва, преглъщайки страха си. Около човека не се виждаха сияйните знаци на вътрешно зрение, така че едва ли би могъл да установи нещо съществено само като прегледа тялото му, нали така?
Изел огледа лечителя и кимна доволно.
— Посветен Рожерас, моля, прегледайте секретаря ми и ми докладвайте за резултатите.
— Царевна, не ми трябва лечител!
— Ако е така, значи всички ние ще сме загубили малко от времето си — възрази Изел, — което и без това боговете ни дават в еднакво количество всеки ден. Ако не искате да си навлечете недоволството ми, Казарил, ще идете с него. Заповядвам ви. — Твърдостта в гласа й не можеше да се сбърка с друго.
„Проклет да е Пали, че й пусна тази муха в главата!“ Изел учеше прекалено бързо. Все пак… лечителят или щеше да постави диагноза „чудо“, или не. Ако успееше, Казарил можеше да повика Умегат и да остави светеца, с неговите връзки по горните етажи на храмовата йерархия, да се оправя някак. А ако не — какво лошо можеше да стане?
Казарил се поклони в знак на неохотно съгласие и поведе нежелания посетител към стаята си на долния етаж. Лейди Бетриз ги последва, за да е сигурна, че заповедите на господарката й се изпълняват подобаващо. Усмихна му се извинително, но очите й излъчваха тревога, когато Казарил затвори вратата под носа й.
Лечителят накара Казарил да седне до прозореца и почна да мери пулса му и да му занича в очите, ушите и гърлото. Накара Казарил да пусне една вода, която после подуши и заразглежда в една стъклена тръбичка, вдигната срещу светлината. Разпита го за изпражненията му и Казарил неохотно призна за кръвта. После му беше наредено да се съблече и да легне и не му остана друг избор, освен да се остави в ръцете на лечителя, който преслуша сърцето и гърдите му, като притисна ухо на съответните места, а после захвана да го натиска и почуква по цялото тяло с бързите си студени пръсти. Наложи се да обясни как се е сдобил с белезите си от бичуване. Коментарът на Рожерас върху тях се ограничи до няколко страховити предложения как би могъл да отърве Казарил от останалите му в наследство сраствания, стига пациентът да пожелае и да събере смелост. Като цяло, Казарил реши, че би предпочел да изчака, докато падне от още някой и друг кон, а когато го каза на глас, Рожерас се разсмя от сърце.
Усмивката му обаче изчезна, когато пак насочи вниманието си към корема му, за по-внимателен и задълбочен преглед, който включваше натискане, палпиране и указания към Казарил да се навежда насам и натам.
— Тук боли ли ви?
Казарил, твърдо решен да приключи по-бързо, отвърна отрицателно.
— А когато направя така?
Казарил извика.
— Аха. Доста силна болка значи. — Продължи да го натиска. Казарил продължи да присвива очи. Рожерас спря за миг; пръстите му само докосваха корема на Казарил, а погледът му се беше зареял някъде. После сякаш се отърси от дрямка. Напомни му за Умегат.
Рожерас още се усмихваше, докато Казарил навличаше дрехите си, но очите му бяха засенчени от размисъл.
Казарил го подкани насърчително:
— Кажете какво ми е, посветени. Аз съм разумен човек и няма да изпадна в истерия.
— Така ли? Добре. — Рожерас си пое дъх и каза простичко: — Милорд, имате тумор, който се опипва съвсем ясно.
— Това… е значи — рече Казарил и се отпусна предпазливо на стола си.
Рожерас вдигна поглед.
— Май не сте изненадан.
„Не колкото ме изненада предната диагноза“. Казарил си помисли с копнеж какво облекчение би било да научи, че повтарящите се коремни спазми са симптом на една такава естествена, нормална смъртоносна болест. Уви, беше съвсем сигурен, че туморите на повечето хора не ги засипват с неприлични крясъци по едно и също време всяка нощ.