— Имах причини да смятам, че нещо не е наред. Но какво означава това? Какво според вас ще стане по-нататък? — Постара се гласът му да прозвучи възможно най-неутрално.
— Е… — Рожерас приседна на ръба на леглото, от което Казарил вече беше станал, и сплете пръсти. — Тези образувания биват най-различни видове. Някои са дифузни, други са възлести или капсулирани, някои убиват бързо, някои си стоят там с години и почти не създават проблеми на болния. Вашият изглежда капсулиран, което е обнадеждаващо. Има един често срещан вид, нещо като киста, която се пълни с течност. Една моя пациентка живя с такъв тумор дванайсет години.
— О — рече Казарил и изобрази храбра усмивка на лицето си.
— Когато почина, туморът беше нараснал до повече от петдесет килограма — продължи лечителят. Казарил се дръпна стреснато, но Рожерас продължи небрежно: — А има и друг, изключително интересен вид, който съм виждал само два пъти за всичките години, откакто изучавам този дял на науката ни — кръгла маса, която при отварянето се оказва пълна с възли от плът с коса, зъби и кости. Единият беше в корема на жена, което би могло да се обясни що-годе логично, но другият беше в крака на мъж. Според моята теория те са създадени от избягал демон, който се е опитвал да си отгледа човешка форма. Ако демонът беше успял, навярно би си изгризал път навън и би се появил на света в телесна форма, което несъмнено би било истинско светотатство. Отдавна мечтая да открия такъв тумор в пациент, който е още жив, така че да го проуча и да видя дали теорията ми е вярна. — Той огледа замислено Казарил. С огромно усилие на волята Казарил се удържа да не скочи с писъци. Сведе ужасен поглед към подутия си корем, после се осъзна и отмести очи. Беше смятал, че проблемът му е духовен, а не физически. Не му беше хрумвало, че може да е и двете едновременно. Това беше нахлуване на свръхестественото в материалното, което изглеждаше съвсем правдоподобно, предвид неговия случай. Той изломоти през стиснато гърло:
— И те ли нарастват до петдесет килограма?
— Двата, които изрязах, бяха много по-малки — увери го Рожерас.
Казарил вдигна поглед, обзет от надежда.
— Значи можете да ги изрязвате?
— О, само от покойници — извинително обясни лечителят.
— Но, но… няма ли някакъв начин да се направи? — Ако човек беше достатъчно смел да легне на операционната маса и да се остави хладнокръвно на наточената стомана… ако зловещият тумор можеше да се изреже с бруталната бързина на една ампутация… Възможно ли беше физически да се изреже едно чудо, ако това чудо на практика се състоеше от плът?
Рожерас поклати глава.
— Ако беше в ръката или в крака, може би. Но това… Били сте войник — виждали сте какво става със замърсени коремни рани. Дори ако случайно издържите шока и болката от изрязването, треската ще ви убие само за няколко дни. — Гласът му стана още по-сериозен. — Опитвал съм го три пъти и то само защото пациентите ми заплашиха да се самоубият, ако не опитам. Всичките умряха. Не искам да убия още някой добър човек по този начин. Не се измъчвайте с напразни надежди. Вземете каквото можете от живота, докато ви дойде времето, и се молете.
„Тъкмо молитвите ме докараха дотук…“
— Не казвайте на царевната!
— Милорд — сериозно рече лечителят. — Длъжен съм.
— Но аз не бива… точно сега… тя ще ме накара да пазя леглото, а не бива! Не мога да я оставя сама! — Казарил повиши глас, изпаднал в паника.
Веждите на Рожерас се надигнаха.
— Лоялността ви ви прави чест, лорд Казарил. Успокойте се! Няма нужда да лягате на легло, преди сам да почувствате, че се налага. Напротив, леките задължения, които вървят с поста ви при царевната, ще ангажират вниманието ви и ще ви помогнат да намерите утеха.
Казарил си пое дълбоко дъх и реши да не лишава Рожерас от приятните му илюзии за службата му.
— Стига да й разясните, че не се налага да ме освобождава от поста ми.
— Стига вие да разбирате, че това не означава да се претоварвате — строго отвърна Рожерас. — Очевидно е, че трябва да намалите темпото и да почивате повече.
Казарил побърза да кимне в знак, че е разбрал, като се опитваше да изглежда едновременно послушен и енергичен.
— Има и още нещо — добави Рожерас, като се размърда, сякаш се готвеше да тръгва, но не понечи да стане. — Моля ви за това само защото, както сам казахте, сте разумен човек и се надявам да разберете.
— Да? — застана нащрек Казарил.
— След смъртта ви — за чието максимално отлагане във времето се молим всички, — дали е възможно да ми подпишете документ, че след смъртта ви мога да изрежа тумора ви за моята колекция?