— Вие колекционирате тези ужасии? — Казарил изкриви лице. — Повечето хора се задоволяват с картини или стари мечове, или статуетки от слонова кост. — Негодуванието се сборичка с любопитството и загуби. — Ъъъ… как ги съхранявате?
— В буркани с алкохол. — Рожерас се усмихна и по бялата му кожа изби лека руменина. — Знам, че звучи страшничко, но все се надявам… че ако науча достатъчно, някой ден ще разбера, ще успея да открия начин да попреча на тези неща да убиват хората.
— Не са ли те тъмните дарове на боговете, които не можем да изцерим сами?
— Изцеряваме гангрената, като ампутираме засегнатия крайник. Предотвратяваме инфекция на челюстта, като изваждаме болния зъб. Лекуваме треска, като редуваме студено с горещо и се грижим добре за пациента. Всяко лечение все някога е било прилагано за пръв път. — Рожерас се умълча. След малко каза: — Ясно е, че царевна Изел ви цени високо и искрено държи на вас.
Казарил, като не знаеше как точно да отговори на това, отвърна:
— Служа й от миналата пролет, когато беше още във Валенда. Преди години служех в домакинството на баба й.
— Не е склонна да изпада в истерия, нали? Жените от знатни семейства понякога са… — Той сви рамене, вместо да каже нещо грубо.
— Не е — трябваше да признае Казарил. — Нито пък някоя от придворните й. — После додаде: — Но едва ли се налага да разстройвате дамите с лошата новина толкова… толкова скоро.
— Напротив, налага се — каза лечителят, макар и по-кротко този път, и се изправи. — Как би могла царевната да избере правилния път за действие, ако не разполага с вярната информация?
Неопровержим аргумент, откъдето и да го погледнеш. Казарил го предъвкваше смутено, докато вървеше след посветения към горния етаж.
При звука от стъпките им Бетриз подаде глава през вратата.
— Ще се оправи ли? — настоятелно попита тя Рожерас.
Лечителят вдигна ръка.
— Момент, милейди.
Влязоха в дневната на царевната. Изел седеше на резбования си стол, ръцете й бяха стиснати здраво в скута. Тя прие поклона на Рожерас с леко кимване. На Казарил хич не му се искаше да присъства, но пък определено искаше да чуе, така че се отпусна на стола, който Бетриз побърза да му придърпа и към който посочи Изел. Рожерас остана прав в присъствието на царевната.
— Милейди — обърна се той към нея, като се поклони отново, сякаш да се извини за прямотата си, — секретарят ви има тумор в корема.
Изел го зяпна невярващо. Лицето на Бетриз пребледня и застина безизразно. Изел преглътна и каза:
— Той няма да… няма да умре, нали? — И погледна уплашено Казарил.
При тази реакция Рожерас изневери на заявения си по-рано принцип за откровеност и бързо превключи към дворцовите увъртания.
— Смъртта застига всички, кои по-рано, кои по-късно. Не съм в състояние да предскажа още колко ще живее лорд Казарил. — Очите му уловиха настоятелния, умоляващ поглед на Казарил и той добави: — Няма причина той да не продължи да изпълнява задълженията си на ваш секретар, докато се чувства достатъчно добре за това. Не бива обаче да му позволявате да се претоварва. С ваше позволение, бих искал да следя състоянието му и да го преглеждам веднъж седмично.
— Разбира се — тихо отвърна Изел.
След като каза още няколко думи за хранителния режим и задълженията на Казарил, Рожерас се поклони и си тръгна. Бетриз, с премрежени от сълзи кадифени очи, изхлипа:
— Не си бях и помисляла, че може да е… ти подозираше ли, когато… Казарил, не искам да умреш!
Казарил отвърна жално:
— Е, и аз не искам да умра, така че ставаме двама.
— Трима — поправи го Изел. — Казарил… какво можем да направим за теб?
Казарил тъкмо се канеше да отговори, че не могат да направят нищо, когато реши да се възползва от възможността и отсече твърдо:
— Преди всичко — бъдете така добри да не обсъждате здравето ми с всяка клюкарка в замъка. Горещо се надявам това да се запази в тайна за… за колкото се може по-дълго време. — Първо, новината, че Казарил умира, можеше да наведе ди Жиронал на някои нови идеи за смъртта на брат му. Канцлерът скоро щеше да се върне в Кардегос и вероятно щеше да е достатъчно разочарован от неуспеха на разследването, за да започне да преосмисля проблема с липсващия труп.
Изел прие думите му с кимване и на Казарил му бе позволено да се върне в преддверието си, където така и не успя да се съсредоточи върху счетоводните книги. След като лейди Бетриз за трети път влезе на пръсти да го пита дали не иска нещо, веднъж по инициатива на царевната и два пъти по своя, Казарил контраатакува, като заяви, че е крайно време да се заемат с някои отдавна отлагани уроци по граматика. Щом те не смятаха да го оставят на мира, той пък щеше да извлече някаква полза от компанията им. Двете му ученички бяха необичайно тихи, държаха се като истински дами и изпълняваха всичко без възражения. И макар Казарил отдавна да си беше мечтал за подобна ученолюбивост от тяхна страна, сега установи, че се надява тя да не продължи дълго.