Въпреки мрачното настроение обаче ученичките му се справяха доста добре с уроците, дори с дългото упражнение върху граматическите форми на литературния рокнарийски. Раздразнителното му поведение не предразполагаше към съчувствие и дамите, благословен да е уравновесеният им нрав, не се опитаха да му го натрапят. Към края на урока двете млади жени се държаха почти както обикновено, съобразявайки се с неговото желание, макар че край тъжните устни на Бетриз сега не грееха трапчинки, които да го утешават.
Изел стана да раздвижи схванатата си снага из стаята. Спря до прозореца и се загледа в студената зимна мъгла, която изпълваше клисурата под стените на Зангре. Потри разсеяно ръкава си и отбеляза войнствено:
— Лавандуловото не ми отива. Все едно да носиш синина от натъртено. Твърде много смърт има в Кардегос. Ще ми се никога да не бяхме идвали тук.
Решил, че ще е нецелесъобразно да се съгласи, Казарил само се поклони и се оттегли, за да се приготви за вечеря.
Същата седмица първият сняг за тази зима посипа като с пудра улиците и стените на Кардегос, но беше нетраен и всеки следобед се стопяваше, а всяка сутрин градът отново осъмваше напудрен. Пали информираше Казарил за пристигането на останалите лордове-посветени, които влизаха в града един по един, и на свой ред разпитваше приятеля си за клюките от замъка. Взаимна помощ и доверие, размишляваше Казарил, но също и пробойни в стените, които всеки от тях, на теория, отбраняваше. И в същото време, ако някога се стигнеше до избор между храма и Зангре, Шалион вече щеше да е загубил.
Ди Жиронал, повлякъл със себе си царевич Теидез, се върна, сякаш довеян от студения югоизточен вятър, който натресе на града и друг нежелан подарък — ледена суграшица. За облекчение на Казарил, канцлерът се върна с празни ръце: походът му за справедливост и възмездие се беше разминал без изкупителна жертва. По лицето на ди Жиронал не можеше да се отгатне дали се е разочаровал от неуспешния си лов, или се е видял принуден да обърне коня, заради сведенията на шпионите си за сбиращи се в Кардегос сили, които не той беше призовал.
Теидез се завлече в покоите си и по всичко личеше, че е уморен, унил и нещастен. Казарил не се изненада. Да обиколиш три провинции, разследвайки всяка смърт, настъпила в нощта, когато беше умрял Дондо, със сигурност бе достатъчно неприятно и без лошото време.
В периода на заслепението си от прилежното угодничество на Дондо Теидез почти не се беше вясвал в покоите на сестра си. Когато следобед дойде да я посети, й позволи да го прегърне и дори отвърна на прегръдката, а такова силно желание да си поговорят не беше проявявал отдавна. Казарил се оттегли дискретно в своето преддверие и седна пред разтворените тефтери, като въртеше в ръце съхнещото перо. Откакто Орико беше зачислил на Изел рентите от шест града като годежен подарък и не си ги беше взел обратно, когато погребението замести сватбата, сметките и кореспонденцията, за които се грижеше Казарил, бяха нараснали неколкократно.
Той слушаше разсеяно мелодията на младежките гласове, която долиташе до него през отворената врата. Теидез разказваше на сестра си за пътуването — за разкаляните пътища и затъващите коне, за напрегнатите и изнервени мъже, безвкусната храна и студените нощувки. Изел, в чийто глас се долавяше по-скоро завист, отколкото съчувствие, посочи колко полезен е този опит за бъдещите му зимни кампании. Почти не засегнаха в разговора си причината за пътуването: Теидез, защото все още се чувстваше обиден и смутен, задето сестра му беше отблъснала покойния му герой, а Изел, защото очевидно не желаеше да го натоварва с по-гротескните причини за антипатията си.
Освен че беше потресен от внезапното и ужасно естество на Дондовата смърт, Теидез беше един от малцината, които искрено скърбяха за кончината му. И защо не? Дондо го беше ласкал и коткал, създал му беше високо самочувствие. Обсипваше го с подаръци и му угаждаше всячески, понякога по начини, опасно неподходящи за възрастта му, и откъде можеше Теидез да разбере, че пороците на големите мъже са нещо различно от достойнствата на големите мъже?
По-възрастният ди Жиронал сигурно му се бе сторил студена и неотзивчива компания. Походът им очевидно беше оставил след себе си вълна от негодувание, когато, в разочарованието си, ди Жиронал беше прекрачил границите на допустимото при разследванията си. Още по-лошо, ди Жиронал, който отчаяно се нуждаеше от Теидез, беше принципно неспособен да прикрие колко малко всъщност го харесва и го беше зарязал на свитата си — на секретаря-преподавател, гвардейците и слугите, — като се бе отнасял него повече като към излишен товар, отколкото като към дясната си ръка. Но ако, за което намекваше недоволството в думите му, Теидез беше започнал да отвръща със същото на антипатията, демонстрирана от високопоставения му настойник, то негодуванието му беше породено от момчешки каприз, а не от реално съществуващите причини. Новият му секретар очевидно не се беше заел с изоставеното му обучение, защото в разказа на Теидез не се промъкна и намек за това.