По някое време Нан ди Врит напомни на Теидез и Изел, че е време да се приготвят за вечеря, и сложи край на срещата. Теидез прекоси бавно преддверието на Казарил, забил поглед в ботушите си. Момчето се беше източило на ръст почти колкото брат си Орико, а кръглото му лице намекваше, че в бъдеще може да го настигне и на ширина, макар че засега запазваше младежката си атлетичност. Казарил прелисти напосоки сметководния си тефтер, потопи перото в мастилницата и вдигна поглед с предпазлива усмивка.
— Как сте, милорд?
Теидез сви рамене и го отмина, но после се завъртя кръгом и тръгна към него. Изражението му не беше кисело — или не само кисело, а също уморено и тревожно. Младежът потропа с пръсти по плота и обходи с поглед тефтерите и разхвърляните листове. Казарил скръсти ръце и го погледна насърчително.
Теидез рече внезапно:
— Има нещо гнило в Кардегос. Нали?
Имаше толкова гнили неща в Кардегос, че Казарил нямаше и представа какво точно има предвид Теидез. Каза предпазливо:
— Какво ви кара да мислите така?
Теидез махна неопределено с ръка.
— Орико вечно е болен и не управлява както трябва. Спи толкова много, като някакъв старец, макар че не е чак толкова стар. А и всички казват, че вече не можел да… — Теидез се изчерви и ръката му отново махна неопределено — сещате се… не можел да се справя като истински мъж, с жена. Не ви ли е минавало през ум, че има нещо странно в тази негова болест?
След кратко колебание Казарил реши да печели време:
— Наблюденията ви са точни, царевич.
— Смъртта на лорд Дондо също беше странна. Според мен всичко това е свързано!
Момчето мислеше, браво!
— Би трябвало да споделите размишленията си със… — не с ди Жиронал — с брат си. Най-добре е да се обърнете лично към него. — Казарил се опита да си представи как Теидез получава прям отговор от Орико и въздъхна. Щом Изел, със своята пламенна убедителност, не можеше да изтръгне смислен отговор от този човек, какво оставаше за далеч по-малко красноречивия Теидез? Орико щеше да продължи да увърта, освен ако някой не го обработеше предварително.
Трябваше ли Казарил да вземе в свои ръце ролята на настойник? Не само не му бяха дали правото да разкрива тази държавна тайна, дори не следваше да знае за нея. А и… истината за проклятието на Златния генерал трябваше да бъде съобщена на Теидез лично от царина, а не зад гърба му или против волята му, иначе неизбежно би била омърсена от сянката на конспирация.
Беше мълчал твърде дълго. Теидез се наведе през масата, присви очи и изсъска:
— Лорд Казарил, какво знаете?
„Знам, че повече не бива да те държим в неведение“. Нито Изел.
— Царевич, ще поговорим за това по-късно. Не мога да ви отговоря тази вечер.
Устните на Теидез се свиха и той нетърпеливо прокара ръце през тъмнокехлибарените си къдрици. В очите му се четеше неувереност и недоверие, както и, помисли си Казарил, странна самота.
— Разбирам — хладно рече той, обърна се и тръгна към вратата. Тихият му глас долетя откъм коридора: — Трябва да го направя сам…
Имаше предвид да говори с Орико. Добре. Казарил обаче щеше да го изпревари, точно така, и ако това се окажеше недостатъчно, щеше да се върне с Умегат за подкрепа. Остави перата в бурканчето, затвори тефтерите, пое си дълбоко дъх, стисна зъби в очакване на болката, която щеше да го пререже, и се изправи.
Оказа се, че е по-лесно да събереш кураж за аудиенция при Орико, отколкото да я получиш. Явно решил, че Казарил пак идва да го тормози в ролята си на Изелин съзаклятник по въпроса за ибрийския й проектогоденик, Орико се шмугна в покоите си още щом го зърна, а главният му камериер, явно инструктиран предварително, пресрещна кастиларя с дузина извинения за неразположението на царина. Въпросът се усложняваше допълнително от необходимостта разговорът да се проведе насаме, само между двамата, и на място, където да не ги прекъсват.