Повлече стъписания ди Жоал и го блъсна с всичка сила в стената, като затисна едната му ръка зад гърба. Ударът отекна по целия коридор. С дясната си ръка Казарил притисна ди Жоал под брадичката, краката на младия мъж се отлепиха от пода и той се оказа с врат, прикован към стената. Дясното коляно на Казарил се заби в слабините му. Казарил не отпускаше натиска, за да не измъкне ди Жоал заклещената си ръка. Другата се опитваше да издере очите му и той притисна и нея към стената. Китката на ди Жоал се извиваше в хлъзгавия му от кръвта захват, но той не успяваше да се отскубне. Посиняващият вече млад мъж не извика за помощ, разбира се, макар че очите му се въртяха опулени, а от гърлото му излизаше гъргорене като на заклано прасе. Петите му заритаха по стената. Побойниците знаеха, че ръцете на Казарил държат перо — бяха забравили, че преди са държали гребло. Ди Жоал нямаше накъде да мърда.
Казарил изръмжа в ухото му, тихо, но достатъчно силно, за да се чуе:
— Аз не се дуелирам, момченце. Аз убивам така, както убива един войник, което ще рече както убиват касапите — бързо, сигурно и с възможно най-малък риск за самия мен. Ако реша да умреш, ще умреш когато аз реша, където реша и по начин, който аз избера, а ти дори няма да разбереш откъде е дошъл ударът. — Освободи вече отмалялата ръка на ди Жоал, вдигна нагоре лявата си китка и притисна кървящата рана към полуотворената, трепереща уста на ужасената си жертва. — Искаш три капки от кръвта ми, за да очистят честта ти? Ще ги получиш. — Кръв и слюнка се стичаха покрай тракащите зъби на ди Жоал, но побойникът не се опита дори да го ухапе, не смееше. — Пий, проклет да си! — Казарил го натисна още по-силно, размазвайки кръв по цялото му лице, хипнотизиран от цветовете — червени ивици по посинялата кожа, от триенето на наболата четина в китката му, от яркото отражение на свещите в сълзите, които наливаха опулените очи на ди Жоал и се стичаха по бузите му. Казарил впи поглед в тези очи и ги гледаше като омагьосан как бавно се прибулват.
— Казарил, той не може да диша, богове мили… — Ужасеният вик на ди Марок проникна през кървавата мъгла.
Казарил намали силата на натиска и ди Жоал си пое шумно дъх. Целият се тресеше. Без да сваля коляното си, Казарил дръпна окървавената си лява ръка, сви я в юмрук й я заби, много прецизно и много силно, в корема на побойника, като отново го остави без въздух. Коленете на ди Жоал се подвиха. Едва тогава Казарил отстъпи назад и го пусна.
Ди Жоал се срина на пода, като се давеше и отваряше отчаяно уста като риба на сухо и хлипаше. Дори не се опита да стане. После повърна.
Казарил мина през локвата храна, вино и жлъчен сок и продължи към Урак, който бързо заотстъпва, докато гърбът му не опря в стената. Казарил навря лицето си в неговото и тихо повтори:
— Не се дуелирам. Но ако ти се прииска да умреш като пребито куче, ядосай ме пак.
Обърна се. Лицето на ди Марок, бяло като платно, се мярна в периферното му зрение и просъска:
— Казарил, да не си полудял?
— Ами пробвай ме — ухили му се злобно той. Ди Марок отстъпи стреснато. Казарил закрачи по коридора покрай някакви хора — приличаха му на размазани петна. Кървави капки се стичаха по пръстите му и падаха на пода при всяко движение на ръцете. После той изведнъж потрепери от студ — беше излязъл навън. Вратата се затвори и отряза като с нож надигащата се врява.
Той забърза крачка почти до бяг по ледените павета на потъналия в нощен мрак двор към убежището на централната сграда. Заедно с крачките забързваше темп и сърцето му, пулсът му гърмеше неравномерно в ушите, докато нещо — здрав разум ли беше, или закъснял ужас? — се връщаше капка по капка в главата му. Коремът му се сгърчи в болезнен спазъм, докато изкачваше каменните стъпала. Ръцете му трепереха толкова силно, докато се опитваше да отключи вратата на стаята си, че на два пъти изпусна ключа и накрая се наложи да използва и двете си ръце и да опре глава на вратата, за да улучи ключалката. Заключи отвътре и се строполи, стенещ и със свирещи дробове, напреки на леглото. Свитата му от призраци се беше изпокрила по време на сбиването, макар да не беше забелязал тогава дезертьорството им. Претърколи се на една страна и се сви на топка, притиснал ръце към раздирания си от болки корем. Едва сега раната на китката му започна да пулсира. Както и главата му.
На няколко пъти беше виждал мъже да изпадат в безпаметна ярост, в разгара на битка. Не си беше и представял обаче какво е усещането отвътре. Никой не му беше казвал за странното чувство, че се носиш из облаците, изпълнен до дупка с живот, чувство, което те опиянява като виното или секса. Един необичаен, но съвсем естествен резултат от нерви, смъртност и страх, наблъскани заедно на твърде тясно и за твърде кратко. Не беше противоестествено. Не беше… онова нещо в корема му, което протягаше ръка да го обърка, осмее и подмами към смъртта му и оттам към собственото си освобождение…