След няколко минути нечия сянка, придружена от силна конска миризма като шлейф, надвисна над рамото му. Дрезгав глас измърмори в ухото му:
— Милорд? Добре ли сте?
Казарил вдигна глава и примигна — беше един от конярите, мъж на средна възраст с развалени зъби.
— Не… не съм много добре — успя да отговори той.
— Да ви помогна ли да влезете вътре, сър?
— Да… май ще трябва…
Конярят му помогна да се изправи, като го прихвана за лакътя, и бавно го поведе назад през портите към централната сграда. В началото на стълбите Казарил простена:
— Чакай. Не още. — И седна тежко на стъпалото. След малко конярят попита смутено:
— Да повикам ли някого, милорд? Трябва да се върна към задълженията си.
— Само… някакъв спазъм. Ще мине след няколко минути. Вече съм по-добре. Тръгвай. — Болката затихваше, остана само някакво странно усещане, че са го промили отвътре.
Конярят се намръщи неуверено, като оглеждаше Казарил, но после сви рамене и си тръгна.
Докато седеше неподвижно на стълбите, дишането му бавно започна да се нормализира, а заедно с него и чувството за равновесие; дори успя да изправи отново гърба си. Светът спря да пулсира. Даже двете призрачни петна, които бяха изпълзели от стените и се гушеха до краката му, утихнаха внезапно. Казарил ги погледна в здрачния полумрак на стълбището и се замисли колко ли студено и самотно трябва да е съществуването им, бавната ерозия, загубата на всичко, което ги е правело личности. Какво ли е усещането да чувстваш как самият ти дух бавно гние, както гние плътта и се отделя от мъртвите крайници? Усещаха ли призраците собствения си заник, или и усетът им за самите тях също се износваше с времето? Легендарният ад на Копелето, с всичките му предполагаеми мъчения, изглеждаше рай в сравнение с това.
— А! Казарил! — Изненаданият глас го накара да вдигне глава. Пали стоеше с крак на първото стъпало, придружаван от двама мъже, облечени също като него в синьо-белите одежди на Дъщерята под сивите пътни наметала. — Тъкмо теб идвах да търся. — Тъмните вежди на Пали се смъкнаха. — Защо седиш на стълбите?
— Седнах да си поема дъх за минутка. — Казарил разтегли устни в кратка насилена усмивка и се изправи, но продължи да се подпира на стената, уж небрежно, за равновесие. — Какво става?
— Надявах се, че ще имаш време да се поразходиш с мен до храма. И да поговориш с няколко души за онзи… — Пали махна с ръка — за онова нещо във връзка с Готоргет.
— Вече?
— Ди Ярин пристигна снощи. Вече имаме кворум да гласуваме обвързващи решения. А след като и ди Жиронал се върна в града, крайно време е да начертаем бъдещите си действия.
Наистина. В такъв случай Казарил щеше да издири Орико веднага щом се върнеше. Хвърли поглед към двамата придружители на Пали, после и към приятеля си, сякаш очакваше да ги представят един на друг, макар скритото послание в погледа му да гласеше: „Можем ли да говорим пред тези двамата?“
— Ааа — бодро проточи Пали. — Позволи ми да ти представя братовчедите си, Ферда и Фойкс ди Гура. Дойдоха с мен от Палиар. Ферда е лейтенант при моя капитан на конницата, а по-малкият му брат Фойкс… е, него го използваме да вдига разни тежки неща. Поклонете се на кастиларя, момчета.
По-ниският и по-набит от двамата се ухили глуповато, после и двамата успяха да превият снаги в що-годе грациозни дворцови поклони. Имаха някаква далечна семейна прилика с Пали, най-вече в силната линия на челюстта и живите кафяви очи. Ферда беше среден на ръст и жилав, типичен кавалерист, краката му вече се бяха изкривили леко, докато брат му беше широкоплещест и мускулест. Изглеждаха симпатични провинциални благородници — здрави, енергични и неопитни. И ужасно млади. Но лекото ударение, което Пали беше поставил на думата „братовчеди“, отговори на незададения въпрос на Казарил.
Двамата братя изостанаха малко назад, когато Казарил и Пали излязоха през портите на крепостта и тръгнаха надолу към Кардегос. Може и да бяха млади, но очите им гледаха на четири и уж небрежно отмятаха наметалата си, така че дръжките на мечовете да са им постоянно подръка. Казарил остана доволен, че Пали не се разхожда сам из улиците на Кардегос, дори и в слънчев зимен следобед като този. Напрегна се, когато минаха покрай зидовете от дялан камък на Жироналовата резиденция, но през обкованите с метал порти не им се нахвърлиха въоръжени побойници. Стигнаха до храмовия площад без проблеми, единствената „заплаха“, на която се натъкнаха, беше във вид на три млади камериерки. Момичетата се усмихнаха на мъжете с цветовете на Дъщерята и се разкискаха зад гърбовете им, което, изглежда, поразтревожи братята ди Гура, или поне се отрази вдървяващо на походката им.