Пали вметна:
— А кое можем да смятаме за достатъчно важно? Мисля, че боговете не мерят важността с хорските аршини. Аз например смятам, че да унищожиш живота на един човек с лека ръка е по-отвратително, отколкото ако се потрудиш, за да го унищожиш.
Казарил прехвърли още от тежестта си върху ръцете, с които се подпираше на масата, с единствената мисъл да не припадне драматично в този важен момент. Пали бе настоявал, че гласът му ще се чуе в съвета. Добре, нека гласът му тогава бъде глас, който призовава към предпазливост:
— Да си изберете сами свещен водач е ваше право, господа. Орико може и да одобри избора ви, стига да го улесните. Но да предизвикате канцлера на Шалион и свещен генерал на Братския орден значи да прекрачите границата и, по мое мнение, никой и нищо не би убедило Орико да ви подкрепи в това. Съветвам ви да не го правите.
— Всичко или нищо — извика един от мъжете, последван от друг: — Не ще търпим друг като Дондо!
Ди Ярин вдигна ръка, обуздавайки прилива от разгорещени коментари.
— Благодаря ви, лорд Казарил, както за показанията, така и за мнението ви. — Изборът му на думи призоваваше другарите му да направят разлика между двете. — Трябва да продължим тези разисквания при затворени врата.
Това беше знак Казарил да се оттегли. Пали избута назад стола си и се изправи. Подбраха двамата ди Гура от коридора. Казарил се изненада, когато ескортът му продължи с него и след външните порти.
— Не трябва ли да се върнеш на съвета? — попита той Пали, докато завиваха по улицата.
— Ди Ярин ще ми разкаже всичко, когато се върна. Искам да те изпратя по живо, по здраво до портите на Зангре. Не съм забравил разказа ти за бедния ди Санда.
Казарил погледна през рамо към двамата млади офицери, които вървяха на няколко крачки зад тях. „О!“ Въоръженият ескорт беше заради него. Реши да не се оплаква и вместо това попита Пали:
— Кой се очертава като главен кандидат за свещен водач, когото да представите пред Орико? Ди Ярин?
— Лично аз бих избрал него — каза Пали.
— Изглежда, има голямо влияние в съвета. А има ли и някакъв личен интерес?
— Възможно е. Но смята да предаде поста на провинкар на най-големия си син и да посвети цялото си внимание на ордена, ако го изберат.
— Аха. Де да беше направил същото и Марту ди Жиронал за своя орден на Сина.
— Ами да. Толкова много постове заема, как би могъл да изпълнява добре който и да било от тях?
Поеха нагоре по павираните градски улички към крепостта, като прескачаха внимателно централните канавки, измити от последните студени дъждове. Тесни търговски улички отстъпваха на по-широки площади с хубави къщи. Казарил се замисли за ди Жиронал, когато отново наближиха резиденцията му. Ако проклятието действаше чрез израждането и задушаването на човешките добродетели, какво ли добро беше покварило у Марту ди Жиронал? Обичта към семейството може би, превръщайки я в недоверие към всички извън него? Прекомерното му доверие към брат му Дондо определено се бе превърнало в слабост. Може би.
— Е… надявам се разумът да надделее.
Пали изкриви лице в гримаса.
— Дворцовият живот те превръща в дипломат, Каз.
Казарил му отвърна с вяла усмивка.
— Дори не мога да ти опиша в какво ме превръща дворцовият живот… уф! — Приклекна, когато един от гарваните на Фонса се стрелна над близкия покрив и полетя към главата му с пронизителни крясъци. Птицата едва не се удари като камък в паважа до краката му, после заподскача пред него, като грачеше и пляскаше с криле. Последваха я още две. Едната кацна на ръката му и впи нокти в ръкава му, като крещеше и подсвиркваше. Няколко черни пера се въртяха бясно из въздуха. — Проклети птици! — Беше решил, че се изгубили интерес към него, а ето че се бяха върнали с целия си смахнат ентусиазъм.
Пали, който беше отскочил със смях назад, надникна на пръсти над покривните плочи и каза:
— Богове пет, нещо ги е разбунило! Цялото ято кръжи над Зангре. Виж ги само!
Ферда ди Гура заслони очи и погледна далечната вихрушка от Малки черни силуети, като черни листа в лапите на циклон — снижаваха се и се издигаха на вълни. Брат му Фойкс притисна с ръце ушите си да заглуши крясъците на гарваните, които продължаваха да грачат в краката им, и извика:
— И много шум вдигат!
Птиците не бяха изпаднали в транс, осъзна Казарил, а в истерия. Сърцето му изстина.
— Нещо не е наред. Бързо!
Не беше във форма да тича по нанагорнище. Докато наближат конюшните край Зангре, вече притискаше с ръка хълбока си, където болката го режеше като с нож. Птиците-вестители пляскаха над главата му като въздушен ескорт. Вече се чуваха и човешки викове, сливащи се с непрестанните крясъци на гарваните, така че Пали и братовчедите му не се нуждаеха от подкана, за да не изостават от него.