— Не! — отсече Казарил. Дори няколкото гарвани от кулата на Фонса, които все още се мотаеха из двора пред конюшните, стояха далеч от труповете, въпреки че ги оглеждаха с предпазлив интерес. — Постъпете с тях… както бихте постъпили с войници на царина, които са паднали в битка. Изгорете ги или ги погребете. Никакво дране. И не ги яжте, за боговете! — Казарил преглътна, наведе се и прибави телцата на двата мъртви гарвана към тъжната редица. — Достатъчно светотатства се извършиха днес. — „И боговете да не дават Теидез да е убил и светец освен свещените животни“.
Тропот на копита извести пристигането на Марту ди Жиронал, повикан, изглежда, от фамилната резиденция. Следваха го четирима мъже, пешком, които едва си поемаха дъх след изкаченото на бегом нанагорнище. Канцлерът скочи от пръхтящия си неспокоен кон, предаде го на един поклонил се доземи коняр и тръгна към редицата мъртви животни. Тъмната козина на мечките потрепваше под напора на студения вятър, друго движение нямаше. Устните на ди Жиронал потрепнаха спазматично от неизречени проклятия.
— Що за лудост е това? — Вдигна поглед към Казарил и очите му се присвиха подозрително. — Ти ли подучи Теидез да направи това? — Ди Жиронал не се преструваше, прецени Казарил. Беше объркан поне колкото него.
— Аз? Не! Нямам такова влияние над Теидез. — После добави горчиво: — Същото, изглежда, важи и за вас. През последните две седмици сте били непрекъснато заедно, не усетихте ли, че се готви нещо?
Ди Жиронал поклати глава.
— В защита на Теидез трябва да кажа, че изглежда, му е било втълпено, че този акт ще помогне по някакъв начин на царина. Липсата на по-добра преценка е недостатък на възрастта му, липсата на достоверна информация… ами, както вие, така и Орико сте му направили лоша услуга. Ако знаеше истината, нямаше да се подведе толкова лесно по лъжи. Погрижих се да задържат капитана на баошианската му стража, а царевича отпратих в покоите му, където да изчака… — „заповедите на царина“ едва ли можеха да се очакват в скоро време и Казарил довърши: — вашите заповеди.
Ди Жиронал махна отсечено.
— Чакай. Царевичът… вчера е бил при сестра си. Възможно ли е тя да го е подучила?
— Петима свидетели ще отрекат това. Включително и самият Теидез. По нищо не му пролича вчера, че е намислил такова нещо. — Почти по нищо. „А трябваше, трябваше…“
— Ти имаш достъчно силно влияние върху царевна Изел — кисело и сопнато рече ди Жиронал. — Да не мислиш, че не знам кой насърчава непослушанието й? За мен е непонятно на какво се дължи вредната й привързаност към теб, но съм решен да сложа край на тази връзка.
— Давай. — Казарил се озъби. — Ди Жоал се опита да развърти вместо теб ножа снощи. Вече знае достатъчно, за да ти поиска повече за услугите си следващия път. — Очите на ди Жиронал проблеснаха издайнически и Казарил си пое дълбоко дъх да се успокои. Днешната случка беше на път да изкара старата им вражда на светло, а Казарил определено не желаеше да се навира в очите на канцлера. — Във всеки случай, няма никаква загадка. Теидез твърди, че всичко това го е замислил брат ви Дондо, преди да умре.
Ди Жиронал отстъпи крачка назад, очите му се разшириха, но той стисна зъби и не каза нищо. Казарил продължи:
— А колкото до мен, много бих искал да знам отговора на един въпрос, по който вие със сигурност сте по-добре осведомен — знаеше ли Дондо каква точно е ролята на менажерията?
Канцлерът ги стрелна с поглед.
— А ти знаеш ли?
— Вече целият Зангре знае — Орико внезапно е ослепял и е паднал от стола си в мига, когато любимите му животни са умирали. Сара и дамите й са го пренесли в леглото му и са пратили за лечители от храма. — С тези си думи Казарил успя да направи две неща — да избегне директния отговор и да насочи вниманието на ди Жиронал другаде. Канцлерът пребледня, обърна се рязко и тръгна към портите на Зангре. Не попита за Умегат, забеляза Казарил. Явно знаеше какво е влиянието на менажерията. Знаеше ли обаче как се осъществява това влияние?
„А ти знаеш ли?“
Казарил поклати глава и пое в обратната посока за поредното уморително слизане до града.
Кардегоската храмова болница на Майчиното милосърдие се помещаваше в преустроено старо имение, завещано на ордена от една набожна вдовица, на улицата зад палатата на Майката, чиято фасада гледаше към храмовия площад. Казарил разпита къде да намери Пали и Умегат, ориентира се някак през лабиринта на множеството пристройки и ги откри на втория етаж над малко вътрешно дворче. Лесно позна стаята по двамата братя ди Гура, които стояха на пост пред затворената врата. Поздравиха го и го пуснаха да влезе.