Казарил преглътна.
— Как си?
— Боли ме главата — промълви с усилие Умегат, после тихо изсумтя. Накрая каза: — Красивите ми животинки — всичките ли са мъртви? — Езикът му беше надебелял, гласът му — нисък, а говорът леко завален, но като цяло достатъчно ясен.
— Почти. Една синьо-жълта птичка се е измъкнала. Сега е на сигурно място в клетката си. Погрижих се никой да не си отнесе кожите като трофеи вкъщи. Вчера ги кремирахме като паднали в бой войници. Архисвещен Менденал се съгласи да намери някакво почетно място за пепелта им.
Умегат кимна, после пак примижа. Напуканите му устни се свиха.
Казарил хвърли поглед към помощник-коняря — да, той сигурно беше един от посветените в истината, — после отново погледна Умегат и рече колебливо:
— Знаеш ли, че си спрял да светиш?
Умегат примигна бързо-бързо.
— Аз… подозирах нещо такова. Така поне ми е по лесно да гледам към вас.
— Загубил си вътрешното си зрение?
— Ммм. Вътрешното зрение в случая ми е излишно, щом още мога да мисля. Жив сте, следователно Дамата все още е с вас. — След миг добави: — Винаги съм знаел, че ми е дадено само за известно време. Е, беше ми доста интересно, докато го имах. — Гласът му се сниши до шепот. — Доста интересно. — Обърна лице настрани. — Щях да го преживея някак, ако боговете си го бяха взели. Но да бъда лишен от него по този начин, сякаш нещо го изби от ръцете ми… Трябваше да се досетя, че краят наближава.
„Боговете е трябвало да те предупредят…“
Дребничкият помощник-коняр, чието лице беше помръкнало от болката в гласа на Умегат, взе книгата и му я подаде утешително.
Умегат се усмихна уморено и я взе.
— Е, поне имам старата си професия, на която да разчитам, нали? — Ръцете му пригладиха страниците, които се бяха разтворили на някакво често отгръщано място, и той сведе поглед към тях. Усмивката му увяхна. Гласът му се повиши: — Това някаква шега ли е?
— Какво да е шега, Умегат? Това е твоята книга, видях го да я изнася от менажерията.
Умегат се поизправи тромаво.
— На какъв език е това?
Казарил се приближи и надникна.
— На ибрийски, разбира се.
Умегат разлисти книгата, пръстите му трепереха силно, очите му пробягваха по страниците, а дъхът му излизаше все по-бързо през устните, които бяха отворени сякаш от ужас.
— Това е… това са някакви драсканици. Просто, просто… мънички петънца мастило. Казарил!
— Ибрийски е, Умегат. Най-обикновен ибрийски.
— От очите ми е. Нещо в мен не е… — Той зарови лице в ръцете си, потърка очи и извика внезапно: — О, богове! — После избухна в сълзи. А само след миг сълзите преминаха в сърцераздирателни хлипове. — Наказан съм!
— Върви за лечителката, доведи лечителката — извика Казарил на изплашения помощник-коняр, който кимна и бързо излезе от стаята. Пръстите на Умегат мачкаха спазматично страниците, Казарил се опита да му помогне, като го потупа несръчно по рамото, приглади смачканите страници, а после направо му взе книгата. Хладнокръвно удържаният срив, разкъсал веднъж защитните стени на Умегат в това слабо място, се изля като разгневена стихия и той заплака, — не като дете. Децата не плачат толкова страшно.
Минаха няколко дълги минути на агония, преди белокосата лечителка да пристигне и да успокои разстроения свещен. Той се вкопчи в нея като удавник за сламка и жената едва успяваше да освободи ръцете си, за да си свърши работата. Обяснението й, че много мъже и жени, получили удар, се подобрявали след няколко дни, че се случвало хора, донесени на ръце от разтревожените си роднини, скоро да си тръгнат сами, му помогна да дойде донякъде на себе си. Следващите тестове, на които жената го подложи, изцедиха докрай цялото му самообладание и сила на духа, защото, след като лечителката прати един минаващ покрай стаята посветен на бегом до библиотеката на ордена, се оказа, че Умегат не може да чете и на рокнарийски, нито на дартакийски, и още по-лошо, ръцете му бяха изгубили умението си да държат писалка и да изписват каквито и да било букви.
Перото падна от тромавите му пръсти и остави мастилена следа по страницата, а Умегат зарови лице в ръцете си и отново простена:
— Наказан съм. Единствената ми радост, утехата ми, взеха ми я…
— Понякога хората успяват да се научат на забравени неща — предпазливо рече лечителката. — Важното е, че разбирате думите, които чуват ушите ви, и че разпознавате лицата на хората, които познавате. Защото аз съм виждала и такива последствия от нараняване като вашето. Може някой да ви чете книгите на глас…