— Ааа — смутено проточи Менденал. Успя да се усмихне, поклони се леко и отмина.
Царевна Изел излезе в коридора, видя Казарил и му даде знак да се приближи. Той се поклони.
— Царевна?
И тя, като архисвещения, сниши глас. Изглежда, всички тук внимаваха да говорят шепнешком.
— Споменават нещо за ампутация. Можете ли… бихте ли се съгласили… да помогнете да го държат, ако се стигне дотам? Мисля, че сте запознат с процедурата, нали?
— Така е, царевна. — Казарил преглътна. Кошмарни спомени от полевите лазарети прелетяха през главата му. Така и не бе могъл да реши на кои нещастници е по-трудно да се помогне — на онези, които се опитваха да издържат храбро операцията, или на другите, чийто дух се пречупваше от ужаса. Най-лесно беше с мъжете, които бяха в безсъзнание, разбира се. — Кажете на лечителите, че съм на техните услуги.
Казарил остана в преддверието да чака, облегнат на стената, и оттам чу кога точно ампутацията беше предложена като единствен изход на Теидез. Момчето щеше да е от втория вид, изглежда. Изпищя и се развика, че няма да позволи някакви предатели и идиоти да го осакатят, после започна да хвърля каквото му попадне. Истерията му набираше сила и се поуспокои едва когато друг лечител изказа мнението, че инфекцията, изглежда, не е гангрена — с което беше съгласен и Казариловият нос, — а по-скоро отравяне на кръвта и че на този етап ампутацията може само да навреди. Лечението беше сведено до обикновено кръвопускане, макар че ако се съдеше по писъците и съпротивата на Теидез, можеше да мине и за ампутация. Въпреки дренажа на раната температурата на Теидез продължаваше да се качва. Слугите се разтичаха да донесат кофи със студена вода, напълниха една медна вана в дневната и лечителите натикаха насила пациента си в нея.
При всичките лечители, дякони и слуги, не изглеждаше да има нужда и от помощта на Казарил, така че той се оттегли за известно време в собствения си кабинет на горния етаж. Там реши да се разсее, като напише остри писма на онези от градските съвети, които закъсняваха с превеждането на данъците, присъдени от царина на сестра му, тоест на всичките. Бяха пратили писма, в които се извиняваха за закъснението, като се оправдаваха с лошата реколта, разбойниците, болестите, лошото време и крадливите бирници. Шест града, които създаваха само проблеми. Казарил се зачуди дали Орико не беше измамил Изел и Дондо с този си годежен подарък, натрисайки им шестте най-лоши града от данъчните си списъци, или пък в целия Шалион цареше подобен хаос.
Изел и Бетриз влязоха в преддверието, уморени и напрегнати.
— Не съм виждала Теидез толкова зле — призна Изел на Казарил. — Решихме да извадим личния ми олтар и да се помолим преди вечеря. Чудя се дали не трябва и да постим.
— Мисля, че не от чужди молитви има нужда Теидез, а от своите. И не за здраве, а за прошка.
Изел поклати глава.
— Категорично отказва да се моли. Твърди, че не той е виновен, а Дондо, което е вярно до известна степен… Крещи, че не бил искал да навреди на Орико и че само клюкари могат да твърдят обратното.
— А някой твърди ли го?
— Никой не го изрича в лицето му — вметна Бетриз. — Но сред прислугата били тръгнали разни странни слухове, така каза Нан.
Изел смръщи чело още повече.
— Казарил… възможно ли е да е вярно?
Казарил опря лакти на писалището и заразтрива челото си между веждите, където болката беше най-силна.
— Мисля, че… самият Теидез не е подозирал какво прави. Вярвам му, че идеята е била на Дондо. Виж, за Дондо бих повярвал всичко. Ако погледнем от неговата гледна точка… Жени се за сестрата на Теидез, после нагласява нещата така, че Теидез да седне на трона, преди да е навършил пълнолетие. Наблюдавал е брат си и е знаел с каква власт може да разполага един човек, ако държи царина в ръцете си. Признавам, че нямам представа как е смятал да се отърве от Марту, но съм сигурен, че е гласял самия себе си за следващия канцлер, а защо не и регент, на Шалион. Може би дори царин на Шалион, в зависимост какъв лош късмет би могъл да уреди за Теидез.
Изел прехапа долната си устна.
— А аз си мислех, че сте отървали само мен. — Тя го докосна за миг по рамото и продължи към вътрешните стаи.
Казарил придружи Изел и Бетриз, когато отидоха да видят Орико преди вечеря. Нямаше подобрение, но поне не беше и по-зле. Завариха го да лежи, подпрян на възглавниците, току-що сменените чаршафи ухаеха на гладено, а Сара му четеше на глас. Царинът им съобщи обнадеждено, че с дясното си око вече виждал движещи се силуети. Казарил си помисли, че лечителят, изглежда, не е сбъркал в диагнозата си за воднянка, защото подпухналата плът на Орико се беше подула повече от обичайното, а когато притиснеше палец към опънатата тлъстина на лицето си, отпечатъкът за дълго оставаше бял и видим. Изел омаловажи пред брат си тревожните новини за инфекцията на Теидез, но когато излязоха в преддверието, каза на Сара за истинското положение на нещата. Сара стисна устни и не каза нищо, но Казарил си помисли, че може би единствена в замъка царината не се молеше за обърканото, жестоко момче.