— Кесията ви, милорд. Дъщерята да даде да ви стигне за пътя дотам и обратно.
— Повече от достатъчно е, ако не се лъжа.
— И помнете, че е за харчене, а не за икономисване. Трябва да изглеждате подобаващо като мой представител в Ибра. Издокарайте се. А царевич Бергон трябва да пътува по начин, подобаващ на неговия и моя ранг и да не срами Шалион.
— Това може да се окаже проблем. Без армията, имам предвид. Ще помисля по въпроса. Много ще зависи от, ами, от няколкото неизвестни величини в уравнението. Което ми напомня нещо. Ще ни трябва сигурен начин да си пращаме съобщения. Ди Жиронал и шпионите му ще направят всичко възможно да прихващат всички писма, които получавате.
— О!
— Има един много простичък код, който обаче е почти невъзможно да се дешифрира от непосветен. Необходими са само две копия от една и съща книга. Едното ще взема аз, другото ще остане тук. Комбинация от три цифри показва коя е думата — номера на страницата, на реда и поредността на думата на реда. И не е нужно за една и съща дума да се използва същата комбинация повече от веднъж — може да се намери същата дума на друга страница, ред и така нататък. Има и по-добри кодове, но няма да имам време да ви науча на тях. Аз обаче, хм… нямам две копия от една и съща книга.
— Аз ще намеря две копия, преди да тръгнете утре — решително рече Бетриз.
— Благодаря. — Казарил потърка челото си. Лудост беше да тръгва на това пътуване, болен и кървящ може би, през планинските проходи посред зима. Щеше да падне от коня в снежните преспи и да замръзне, а после и той, и конят му, заедно с пълномощните му писма, щяха да станат храна за вълците.
— Изел. Сърцето ми иска да тръгне. Но тялото ми е окупирана територия, наполовина мъртва земя. Боя се, че няма да стигна доникъде. Приятелят ми марш ди Палиар е добър ездач и ръката му е силна да върти меча. Мога ли да предложа него за ваш пратеник вместо себе си?
Изел се намръщи замислено.
— Мисля, че с Лисицата ще е дуел на умове за ръката на Бергон, а не на стомана. По-добре да изпратя ума в Ибра, а мечът да остане в Шалион.
Примамлива мисъл беше тази, да остави Изел и Бетриз под опеката на силен приятел, а не съвсем беззащитни, както се беше страхувал… силен приятел, който сам имаше силни приятели, дааа.
— Каквото и да решите, мога ли да го доведа утре, за да го посветим в плановете ни?
Изел погледна Бетриз. Казарил не забеляза никакъв видим сигнал да преминава между двете, но Изел кимна, взела решение.
— Да. Доведете го при мен възможно най-скоро.
Царевната придърпа друг лист и взе ново перо.
— Сега ще напиша лично писмо до царевич Бергон, което ще вземете запечатано и ще му предадете неотворено. А след това — тя въздъхна — ще напиша и писмото до майка ми. Мисля, че не ще ми бъдете от помощ за нито едно от двете. Идете да поспите, докато все още е възможно.
Той стана и се поклони.
Беше стигнал до вратата, когато тя добави тихо:
— Радвам се, че вие ще й съобщите новината, Казарил, а не някой случаен канцлерски куриер. Макар че за вас ще е по-трудно. — Пое си дълбоко дъх и се наведе над листа. От светлината на свещите кехлибарената й коса засия като ореол около вглъбеното й лице. Казарил я остави сред кръга от светлина и пристъпи в мрака на студения коридор.
Настоятелно тропане на вратата го събуди на разсъмване. Казарил се измъкна от леглото и отиде да отвори. На прага не стоеше паж с някаква поръчка, както беше очаквал, а Пали.
Приятелят му обикновено се обличаше добре, но сега имаше вид, сякаш е грабнал първите му попаднали дрехи в тъмното, а косата му, сплъстена от съня, стърчеше в странни посоки. Очите му бяха мрачни и разтворени широко. Прозяващите се братя ди Гура, сънени, но жизнерадостни на вид, се усмихнаха на Казарил от поста си в коридора, докато Пали се вмъкваше с рамото напред покрай домакина. Казарил подаде свещта от нощното си шкафче на Ферда, по-високия от двамата, да я запали от аплика в коридора; младежът изпълни мълчаливата му молба и я върна на своя лорд и командир Пали, който я взе с треперещи ръце. Не каза и дума, преди вратата да се е затворила зад двамата.
— Демони на Копелето, Каз! Каква е тази работа?
— Каква работа? — объркано попита Казарил.
Маршалът запали още две свещи и се обърна към него.
— Да съм се молел за напътствие, така каза. В съня ми, моля ви се. Пет пъти ме убиваха насън тази нощ, ако искаш да знаеш. Яздех нанякъде. Всеки път по по-ужасяващ начин. В последния сън ме изядоха собствените ми коне. Не ща да преметна крак на гърба ни на кон, ни на муле, ни на дървено конче, поне за една седмица!
— О! — Казарил примигна. Казаното изглеждаше повече от ясно. — В такъв случай няма да те карам да тръгваш наникъде.