— Какво облекчение!
— Ще трябва да ида аз.
— Да идеш къде? В това време? Вали сняг, ако не знаеш.
— Уф, само това ми липсваше. Не си ли чул още? Царевич Теидез почина около полунощ, от инфектираната рана.
Пали го погледна втренчено.
— О! Това променя много неща в Шалион.
— И още как. Само да се облека и ще се качим горе. — Казарил се наплиска със студена вода и бързо намъкна вчерашните си дрехи.
В стаите на горния етаж Бетриз също беше със снощната си траурна рокля в черно и лавандулено. Очевидно беше, че не е лягала. Понеже не искаше двамата братя ди Гура да щръкнат в коридора пред очите на всички, Казарил ги подкани да влязат в преддверието и ги затвори там, а двамата с Пали влязоха в дневната.
Бетриз протегна ръка към едно запечатано пакетче, което чакаше на една малка масичка.
— Всички писма са готови да тръгнат за… — погледна към Пали и се поколеба — за Валенда.
— Изел спи ли? — тихо попита Казарил.
— Легна си, но не спи. Ще иска да ви види. И двамата. — Бетриз се скри за миг в спалнята, чуха се няколко разменени на тих глас реплики, после тя се върна с две книги под мишница.
— Промъкнах се в библиотеката и намерих две еднакви книги. Нямаше много идентични копия, между другото. Реших да взема най-дебелите, така че да има по-голям избор на думи.
— Добре — рече Казарил и взе едната. Погледна я и едва успя да сдържи напушилия го горчив смях. „Ордол“, гласяха златните букви на гръбчето. „Петорната пътека“ — Идеално. И без това трябва да опресня знанията си по теология. — Остави книгата върху пакетчето с писмата.
Появи се Изел, наметната с халат от тежко синьо кадифе, под който надничаше бялата дантела на нощницата й. Кехлибарената й коса се спускаше на вълни по раменете й. Лицето й беше бледо и подпухнало от недоспиване също като на Бетриз. Кимна на Казарил, после и на Пали.
— Милорд ди Палиар. Благодаря ви, че откликнахте на молбата ми за помощ.
— Аз, ъъъ… — заекна Пали и хвърли на приятеля си доста отчаян поглед, който казваше: „В какво по-точно се набърквам?“.
— Съгласи ли се да тръгне вместо вас, Казарил? — тревожно попита Бетриз. — Не бива да тръгвате, знаете, че не бива.
— Ами… не. Пали, моля те да се закълнеш в името на боговете и особено в името на Пролетната дама, да служиш на царевна Изел и да я пазиш с цената на живота си. Няма никаква измяна в това, тя сега е законната Наследница на Шалион. Което значи, че ще имаш честта пръв от царедворците да положиш тази клетва.
— Аз, аз, аз… мога да ви се закълна във вярност в добавка към клетвата, която съм положил пред брат ви Орико, милейди. Не бих могъл обаче да заменя клетвата си пред него със същата клетва пред вас.
— Не ви моля да поставите дълга си към мен пред този, който дължите на Орико. Моля ви само да поставите службата си към мен над тази, която дължите на канцлера му.
— Виж, това мога да направя — рече Пали значително по-бодро. — С удоволствие при това. — Целуна челото на Изел, после ръцете и пантофите й и, без да се изправя, изрече клетвите, полагани от шалионските лордове, като призова Бетриз и Казарил да му бъдат свидетели. Все така на колене добави: — Какво бихте казали, царевна, ако лорд ди Ярин бъде предложен за следващия свещен водач на ордена на Дъщерята?
— Бих казала, че… нямам още думата по въпроси от такава величина. Но той със сигурност би бил много по-приемлив за мен от всеки кандидат, излъчен от клана на ди Жиронал.
Пали бавно кимна, в знак че е оценил премерените й думи, и се изправи.
— Ще го уведомя.
— Изел ще има нужда от всяка подкрепа, която успееш да й осигуриш около погребението на Теидез — обърна се към него Казарил. — Ще бъде погребан във Валенда. Предлагам тя да избере твоята войска от Палиар като част от кортежа на царевича, какво ще кажеш? Така ще имате правдоподобен предлог да се срещате често, а и ще бъдеш до нея, когато напусне Кардегос.
— О, бързо съобразявате, Казарил — похвали го царевната.
Казарил изобщо не се чувстваше съобразителен. Напротив, имаше чувството, че мозъкът му се пъне да настигне Изелиния, сякаш крачи с ботуши, по които са полепнали десет килограма кал. По всеки. Отговорността, стоварила се върху плещите й снощи, изглежда, беше освободила у Изел някаква задрямала енергия и сега тя гореше с нея, вътре в какавидата си от мрак. Беше го страх да затвори очи, да не би и тогава сиянието й да прогори клепачите му.
— Наистина ли се налага да тръгнете сам, Казарил? — омърлушено настоя Бетриз. — Това не ми харесва.
Изел нацупи устни.