— Поне до Валенда, мисля, че трябва да е сам. Не виждам на кого в Кардегос бих се доверила да тръгне с него. — Огледа колебливо Казарил. — Като стигне във Валенда, може би баба ще му осигури ескорт, с който да продължи. В интерес на истината, не бива да пристигате в двора на Лисицата сам. Не ми се ще да изглеждаме отчаяни в очите му. — После добави с известна горчивина: — Макар че сме точно такива.
Бетриз подръпна кадифените поли на роклята си.
— Ами ако се разболеете, докато сте на път? Ако туморът ви се влоши? А и кой ще изгори тялото ви, ако умрете?
Главата на Пали се завъртя рязко.
— Тумор? Казарил! Какво е пък това сега?
— Казарил, не сте ли му казали? Мислех, че ви е приятел! — Бетриз се обърна към Пали. — Иска да скочи на коня и да язди — да язди! — чак до Ибра с огромен, нечестив, смъртоносен тумор в корема си, и то сам-самичък. Не мисля, че това е смело, мисля, че е глупаво. В Ибра трябва да отиде, защото няма друг достоен да го свърши, но не и сам!
Пали се облегна назад, потри с палец устните си и огледа Казарил с присвити очи. Най-накрая каза:
— Помислих си аз, че не изглеждаш добре.
— Е, нищо не може да се направи по въпроса.
— Хм… много ли е сериозно… тоест, ъъъ, ти няма да…
— Дали умирам ли питаш? Да. Колко скоро ще е? Никой не знае. Което, както отбеляза просветеният Умегат, не прави живота ми с нищо по-различен от твоя. Пък и кой иска да си умре в леглото?
— Ти нали винаги така казваше. На сто години, в леглото, с нечия съпруга.
— С моята, по възможност — въздъхна Казарил. — Е, добре де. — Успя да не погледне към Бетриз. — Смъртта ми е проблем на боговете. Колкото до мен, ще тръгна веднага щом ми оседлаят коня. — Изправи се с пъшкане и взе книгата и пакета с писмата.
Пали погледна Бетриз, която стисна ръце до болка и впери умолителен поглед в него. Той изруга под нос, стана, тръгна с бърза крачка към вратата към преддверието и я отвори със замах. Фойкс ди Гура, долепил ухо към другата й страна, се изправи със залитане, примигна и се усмихна на командира си. Брат му Ферда, облегнал рамене на отсрещната стена, изсумтя презрително.
— Момчета — спокойно рече Пали. — Имам една задачка за вас.
Казарил, с Пали по петите, излезе от портите на Зангре, облечен за зимна езда, преметнал през рамо дисагите, натъпкани с втори кат дрехи, малко състояние, теология и писма, които намирисваха на държавна измяна.
Братята ди Гура ги бяха изпреварили и вече го чакаха пред конюшните. Пратени по спешност в градската къща на ди Ярин, те също се бяха преоблекли с дрехи, по-подходящи за езда от царедворските одежди в синьо и бяло, плюс високи и доста износени ботуши.
Бетриз беше с тях, увита в бяло вълнено наметало. Бяха сбрали глави и Бетриз жестикулираше енергично. Фойкс вдигна поглед, видя Казарил и на широкото му лице се изписа сериозно и бая поуплашено изражение. Махна леко с ръка и каза нещо, при което Бетриз хвърли поглед през рамо и разговорът им внезапно замря. Братята се обърнаха и се поклониха на Казарил. Бетриз го погледна право в очите, сякаш лицето му беше някакъв урок, който той й е поставил за задача да запомни наизуст.
— Ферда! — обърна се Пали към момъка. Кавалеристът тракна с токове и застана мирно. Пали извади две писма от вътрешния джоб на плаща си, едното запечатано, другото само сгънато на две. — Това… — той подаде сгънатото писмо на Ферда — е пълномощно от мое име, в качеството ми на лорд-посветен от ордена на Дъщерята, което при нужда ще ти осигури съдействието на сестринските ни палати. Евентуалните разходи да бъдат препращани към мен, в Палиар. Другото… — той му връчи и запечатаното писмо — е за теб да го отвориш във Валенда.
Ферда кимна и прибра двете писма под дрехите си. Второто, написано на ръка, поставяше братята ди Гура под командването на Казарил в името на Дъщерята, без повече подробности. Пътуването им до Ибра щеше да е интересна изненада за тях.
Пали ги обиколи и ги огледа с окото на командир.
— Достатъчно топли дрехи ли си взехте? И сте се въоръжили като за срещи с разбойници, нали? — Те му показаха излъсканите си мечове и дългите си лъкове, с достатъчно стрели в колчаните. Снегът почти беше спрял, само по някоя и друга снежинка се завърташе във влажния въздух, кацаше върху вълна, кожа или коса и се стопяваше в малка капчица. Тук, в града, падналият на зазоряване сняг дори не беше успял да покрие земята. Сред хълмовете сигурно щеше да е повече.
Бетриз извади изпод наметалото си някакво пухкаво бяло нещо. Казарил примигна озадачено, после позна какво е — кожена шапка, като онези, които носеха коравите планинци от Южен Шалион, с козината навътре и с уши, които се стягаха под брадичката. Макар че и жените, и мъжете носеха почти еднакви модели, тази очевидно беше шита за дама — от бяла заешка кожа и с бродирани по края златни цветчета.